Още от времето на Алеко Константинов всеки средно амбициозен циник у нас ще ви каже, че най-трудното в тоя живот е да осребриш идеалите си. Постигнеш ли го, после – пей сърце. Това е големият кахър и на един от героите на Щастливеца в „Разни хора, разни идеали”:
„Ето, тамам сега му е времето, ама на, кураж липсва! Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир. Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене...”
И сега, като чуя някой държавник или политик да ми говори патетично за национални идеали, започвам да се чудя в коя „солунска митница” се е прецелил. „Патриотизмът” у нас се е превърнал в доходен бизнес. Стига да имаш /или да ти дадат/ достатъчно пари и байряци, като нищо ще докараш България на три морета, па макар и само на приказки.
Доста добра котировка имат и социалните идеали - те се осребряват още по-лесно. Влизаш в БСП или някоя от нейните сателити, ставаш активист, разпъваш по площадите лозунги от рода на „По-високи заплати, нормален живот” или „Да спрем ограбването на народа”, и си готов. Ако крещиш достатъчно силно, за година-две ще станеш я депутат, я важен фактор в партията си. Дори може да поискаш извинение от Цецка Цачева за това, че по време на предизборната кампания за президент цитирала някого с известната фраза: „Който на 20 години не е бил социалист, няма сърце. Ако и на 40 години си социалист - нямаш мозък.” Пък ако някой ден партията ти да дойде на власт, направо си ударил джакпота...
Имах късмета /добър или лош – според гледната точка/ първите си 30-тина години да ги изживея в т.нар. социализъм. От детската градина, та чак до студентската скамейка ни възпитаваха, че идеалите са най-важното нещо в живота. Учеха ни, че капитализмът е лошо нещо, защото се основава на експлоатацията на човек от човека. При комунизма обаче нямало да е така...
За разликата между социализма и комунизма имаше дори „научна” обосновка. При социализма, като предшественик на комунизма, разпределението на благата ще е: „От всекиго според способностите, всекиму според приноса”. При комунизма обаче производителните сили щели да се развият толкова много, че принципът щял стане: „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите”. Демек – можеш, не можеш, работиш, не работиш, получаваш каквото и колкото ти е необходимо. Идеал Петров! Тогава защо да се напъваш да можеш и да работиш?
Отстрани вероятно е било очевидно, че такъв обществено-политически строй не може да просъществува дълго. Но отвътре, сред нас, не беше така. И за хората, които бяха се приспособили към този строй, той изглеждаше вечен.
Месеци преди уж демократичните промени у нас на 10 ноември 1989 г. ме изпратиха от редакцията /б.а. – тогава вестникът беше орган на БКП/, в която работех, в едно от ловните стопанства да напиша материал по повод Десетдневката на гората. Оказа се, че като мен на мястото бяха изпратени още десетина колеги от региона. Само аз пристигнах с личната си кола на изходния пункт. По-късно разбрах защо другите дойдоха пеша – оказа се, че традиционното събитие винаги е имало алкохолен градус. Домакините ни разходиха с микробус из голяма част от ловното стопанство, показаха ни най-важните дейности и накрая ни откараха до ловната хижа. Тя била едно от местата, в които често отсядал другарят Тодор Живков, когато тръгнел на лов. В сградата дори имаше отделен кабинет за него. Беше малка стая с бюро и лавица, на която стояха само „трудовете” на Живков - тогавашния „пръв партиен и държавен ръководител”.
Признавам си, бях силно впечатлен от ловната хижа – красиво направена, не бях виждал такава до този момент. Поканиха ни в столовата – цялата в мебели от истинско дърво. Голямата маса беше отрупана с ястия и питиета, за които дори не бях чувал. Шефът на ловното стопанство предложи първо да ни разкаже какво са свършили през годината и после да минем към веселата част.
Тогава нямаше диктофони, за това си извадих тефтера и започнах да си записвам съобщената информация. Повечето от колегите ми не си направиха този труд – явно знаеха, че същността на събитието е в почерпката, а не информацията. Един от тях обаче направо ми отнесе главата с поведението си – започна да посяга към отрупаните чинии с ръце и да тъпче храна в устата си. На всеки 10 минути показваше на сервитьора, че чашата му е празна. Като се оклепа с мазнина, изтриваше усните си с опакото на дланите си, а после изтриваше ръцете си със салфетки... С домакините се държеше свойски – сякаш ядат и пият заедно от заман време.
След има-няма половин година дойде 10 ноември и какво да видя – тоя „колега” започна да издава първия антикомунистически вестник в региона. От най-черния вид и с най-цветистите епитети към ония, които доскоро управляваха страната. Едва ли не е бил таен дисидент...
След това покрай професията си видях още много хора, които опитаха да използват идеали за трамплин към властта и парите. Много по-алчни и безпардонни. Но този лапач го запомних за цял живот. Той промени представите ми за човешкото достойнство за цял живот.
А идеалите за осребряване у нас стават все по-малко и са на път да изчезнат. Наивниците обаче – едва ли.
