Боядисвах при дядо Любен вече трети ден. Още първия ден минах с една „ръка“ боя и трите стаички на малката му къща. След втората „ръка“ белият цвят на варовата боя покри плътно и равномерно навсякъде, без никакви светлосенки. Само на едно място, на стената в малката кухничка сивееше правоъгълно петно. Минах втори, дори трети път тази стена, но петното не се изличаваше. Стоеше си там и ми „бодеше“ очите! Всъщност, не очите, а самочувствието ми на майстор – бояджия.. Досега в дългата ми практика на бояджия никоя стена не ми се беше опирала. Колко къщи, апартаменти и офиси бях боядисал, всички стени, независимо дали бяха от тухла, панел, гипсокартон – се покриваха плътно с желания цвят, дори да бяха силно опушени. Знаех разни майсторски „хватки“, с които да сломя упорството и на най-замърсените стени. Боядисвах с кръстосано движение на мечето и баданарката, така че всяка пора от стената плътно се запълваше.
Гордеех с този си безотказен метод на работа, но този път ударих на камък. По- точно – ударих на стена. То пък една стена – на 100 години, от плет и кал, измазана с груб хоросан. Стена на стара селска къща – нищо особено. Откъде обаче избиваше това малко правоъгълно петно, не можех и не можех да разбера!? Отговорът дойде по толкова драматичен начин, че останах без думи. На третия ден от моите бояджийски неволи, дядо Любен, усещайки, че нещо не е наред, ме попита как върви работата. Показах му петното в кухнята. Той погледна към сивеещия правоъгълник на стената и старческите му очи едва забележимо се навлажниха. Помислих си, че това е нормалната очна секреция при възрастните хора. Но не – това бяха мъжки сълзи! Старецът ми обясни с треперещ глас, че на това място на стената винаги е стоял, закачен портретът на починалата му като много млада негова съпруга. Досега никога не е бил свалян и от дългите години контурите му се бяха отпечатали върху стената. Дядо Любен го извади и постави на мястото, сякаш беше липсващо парченце от пъзел. Красива млада жена се усмихваше от пожълтял портрет в рамка. Усмихваше се по начина, по който са се усмихвали в миналото – дискретно, само с очи. Това придаваше одухотвореност и грациозна линия на женските черти. Гледах това красиво женско лице, стояло толкова години на стената, разбирайки, че този образ и дори сянката от него, никога няма да бъдат изличени с колкото и пластове боя да минавам стената...
