Чувал съм много строителни легенди. Повечето от тях са типично български, с нещастен край - разказват за вграждане на сянката или тялото на млада жена в основите на мостове, за сърцераздирателна раздяла с децата и любимата жена на дюлгери, отиващи за дълго в странство. Но легендата, която чух за построяването на "Радина чешма", имаше щастлива развръзка. Затова, докато си миех ръцете на чешмата, слушах с интерес разказа на случаен дядо, дошъл да си налее студена вода.
Било отдавна, през онези стари, приказни времена, когато селските моми ходели всяка вечер за вода до отдалечен кладенец в планината. Всеки ерген, който си търсел жена, ходел там, на кладенеца. Достатъчно било да поносиш пълните с вода менци на някоя мома, за да й се обясниш дори и без думи в любов. Лесна работа! За всички лесна, но не е и за Данчо Дюлгерчето. Той харесвал бяла Рада и всяка вечер я пресрещал на кладенеца. Не смеел да я погледне право в очите. Та можело ли да издържи погледа му на такава женска красота - бяла кожа като сняг и черни очи - въглен, под нежно ветрило от миглени клепачи. Младият майстор - зидар всяка вечер носел пълните менци на бяла Рада, но тя оставала равнодушна към него.
Условието й било категорично - вместо да й носи стомните по пътя, да доведе сам водата до селото, та всички моми вече да не ходят толкова надалече. Тежко условие! В онези стари времена, в които строителната техника била толкова примитивна, да преодолееш денивелацията на планински терен и да изведеш вода от висока до по ниска точка, било почти невъзможна инженерна задача. Нужни били точни изчисления и къртовски физически труд. Но Данчо не се отказал и започнал да копае канал през планината, по който да потече вода до селото. Краят на канала трябвало да достигне пред портите на Радината къща, където щяла да бъде селската чешма. Минали много години, но планинското ехо от изкопните работи на майстора не заглъхвало ден и нощ. Всички моми и ергени се задомили, само бяла Рада и Данчо останали сами, верни докрай на дадената дума.
И ето, че дошъл денят, в който майсторът пуснал водата да тече към селото. Буйна като младостта, тя неудържимо потекла през чучурите на чешмата. Вече доста остарял, но удържал на майсторската си дума, Данчо застанал пред чешмата в очакване жената на сърцето му да дойде да си налее вода. През всички години, докато работел, той си я представял все така млада и красива. Ала годините били безвъзвратно отминали, а заедно с тях и хубостта на бяла Рада. Но, когато тя пристъпила към него, макар и не така млада и красива, каквато била някога, той се усмихнал доволен. Разбрал, че младостта и красотата могат да отминат, но истинската любов остава докрай...Типично за съвременен човек, се бях усъмнил в щастливия край на тази легендарна любов. Дали наистина имаше такава обич!? Потвърждението дойде неочаквано. Портите на Радината къща се отвориха и на чешмата за студена вода приближи съвременна жена, която удивително напомняше на Рада от легендата - бяла кожа като сняг и черни очи - въглен, под нежно ветрило от миглени клепачи. Сведох очи и не посмях да я погледна. Но лицето й се отразяваше във водата, с която миех ръцете си. За миг докоснах отражението и повече не ми беше нужно, за да повярвам, че е истинско!
