Завещаните ни от социализма панелни жилищни комплекси в българските градове вече са на доизживяване. Активното им строителство започна през 60-те години на миналия век. С тях държавата, като единствен по онова време строител на такива комплекси, искаше да реши бързо жилищната криза. А тя се появи, когато младите хора в селата тръгнаха да търсят препитание в промишлените предприятия на големите градове.
Със сглобяемите бетонни кутийки жилищните комплекси никнеха като гъби след дъжд. Строителството им обаче се извършваше в обратен на нормалната логика ред – първо се вдигаха блоковете, а след това около тях се прокарваха пътищата и останалата инфраструктура. Обитателите на тези жилища понякога с години газеха кал, докато стигнат до входната врата на своя блок. Детските площадки бяха излишни глезотии. Магазини с хранителни стоки имаше на десетина блока по един. Средища на някакъв обществен живот – никакви.
„Кутийките” бяха няколко типа – боксониери, едностайни и тук-там повечестайни. Толкова еднакви, че вицовете за комшия, който влязъл чуждо жилище при чужда съпруга с ключа за собствения си апартамент почиваха на истински случаи. Тези панелки си бяха част от тоталната уравновиловка, която налагаха властимащите тогава. Продаваха се „на зелено” – години преди да е направен изкопът на бъдещия жилищен блок. Плащаха се или със заеми от ДСК, или с т.нар. лихвоточки, трупани десетилетия чрез депозит в същата ДСК. Търсенето беше толкова голямо, че строителните организации започнаха да продават апартаментите „голи” – кой както иска да си го довършва след това. И въпреки това беше истинско щастие да се сдобиеш с такова жилище.
Тези грозни панелки и сега са населени от близо милион и половина българи. Въпреки санирането, обстановката в тях е все така потискаща, а повечето от обитателите им имат комплекса, че живеят в гето. Който е успял да се измъкне от него, не си и помисля да се върне. Защото те са създадени, за да бъдат всички равни в мизерията си. В тези квартали колите на фирмите на „Чистота” минават само веднъж седмично, за да изпразват контейнерите с отпадъци. През останалото време около тези контейнери се вие смрад на гнило. Тесните улички между блоковете се ремонтират веднъж на 5-6 години и в дъждовно време дупките в асфалта заприличват на Марианската падина. Мисълта, че всяка вечер се прибираш в сив паралелепипед, а през прозореца виждаш още много такива геометрични форми, не е много вдъхновяваща. Затова и цените на панелките са много по-ниски от тези на останалите жилища.
Според някои експерти срокът на годност на панелните блокове е половин век. Въпросът е какво ще правят тези милион и половина души след като изтече този срок?
