Стара, порутена къща. Дървена врата, която едва се държи на отдавна ръждясали панти. Прозорец, покрит с паяжина, зад който виси избеляла от времето завеса. Някъде в двора, под плътната сянка на асмата седи самотен старец. В очите му може да се прочетат множество емоции и настроения, които бушуват в сърцето му: тъга, мъничко радост и огромна доза самота.
Подобни гледки, са често срещани у нас, особено в малките населени места. Те могат да предизвикат вълна от емоции и множество въпроси. Защо тези хора, тънат в самота, а огромните някога пълни с живот дворове и къщи пустеят?
Дълго време вярвах, че децата им са извън Родината, а тези самотни старци тъгуват по тях. Тъжният образ на сбръчканият старец не ме напускаше. И се зарових в миналото, за да потърся отговорите.
В един миг картината се подреди като пъзел и всяко парченце даде отговор. Оказва се, че все още робуваме на патриархалното схващане, че възрастните трябва да одобрят избора, който правим и живота, който живеем. Може би, дълбоко в себе си те вярват, че децата им са длъжни да продължат по техните стъпки и да следват техния начин на мислене. А когато това не се случи следва отправяне на тежки думи, упреци и клетви. А след тях настъпва отчуждение. Всъщност то е напълно очаквано. За по-младите остава огорчението и болката, а за по-възрастните? За тях остава самотата. Самота, която под маската на тъгата прикрива гнева и изречените думи.
Но не само опустелият роден дом може да бъде изпълнен със самота. Самота има и в сърцата на тези, които са го напуснали и поели по своя път, опитвайки се да бъдат независими, но дълбоко в себе си спазват всички напътствия, които са получили. Външно те отхвърлят всичко, което са чули, но изграждат живота си като спазват всички поучения и съвети, който са ги разгневили и прокудили. Те се опитват да живеят по начина, които се очаква от тях и го правят с надеждата да получат признание и прошка. Единственото, което получават е нова доза упреци, защото няма как да си добър, когато си разкъсван от противоречия и съмнения в собствения си избор.
Това, в което ще се превърнат един ден е пазачи на опустелите си жилища, изричайки онези думи, които са ги прокудили.
Затова и следващият път, когато видя старец, който седи като страж в опустелия си дом, няма да се изпълня с тъга. Дълбоко в себе си, ще знам, че той е сам, защото е изрекъл думи, с които е обрекъл на самота не само себе си, но и собствените си деца.
