О, по-съвършена от Римско право!
...Изражението ви, достолепно като Американска конституция; лицето ви, нежно като оправдателна присъда; очите ви, черни като съдийска тога, гърдите ви, овални като адвокатска банка; косите ви, дълги като престой в следствен арест... Когато ви видях за първи път, занемях от благоговение като пред конституционен съдия и се оставих на съкратеното и бързо производство на Любовта. Изправен пред обвинителния акт, че досега не съм знаел какво е истинска любов, се отказах от възраженията и защитната си пледоария, готов да приема любовта като доживотна присъда без право на обжалване. Та нима можех да обжалвам пред Арбитражния съд на Съдбата възможността да срещна Любовта като справедливо възмездие за всичките ми години, прекарани в строгия затвор на Самотата?! Та нима можех да обжалвам предсрочното ми освобождаване от следствения арест на Отчуждението?!
Можех да го направя и да се скрия от следствието на собствената си съвест, търсеща ми правна отговорност, че още не съм обичал през живота си. Но аз се предадох доброволно и направих пълни самопризнания в Любов. Признах, че съм извършил тежко, углавно престъпление спрямо себе си, ограбвайки с взлом правото си на щастие и взаимна обич. Признах, че нямам алиби, оправдаващо ме за извършеното с особена жестокост предумишлено убийство на всичките си мечти за споделена Любов. Признах, че имам двойно счетоводство на чувствата, укриващо нежността ми от данъчно облагане с процент, нужен за раздаване на нуждаещите се от нея хора... Признах си всичко като пред дознател! И този дознател на душата ми бяхте вие с вашия строг, съдия – изпълнителски поглед, който разкри, че в душата ми има още неунищожени улики, доказващи, че съм способен да обичам силно – доживотно и до смърт!
Конституционно и антиконституционно ваш: Пледоар Донкин
