По принцип държа да пиша и да говоря от опит и убеждение, а не просто да се изказвам като един „дървен философ“. Затова по темата за семейните начала се чувствам в свои води. Два пъти през живота си съм живяла на семейни начала. Имам точно нула на брой брака зад гърба си. Ще си помислите, че това е така, защото два пъти съм била изоставяна. Всъщност не. И в двата случая аз бях инициатора на раздялата. Тогава кой ми е виновен, че нямам брак? Сега ще ви разкажа.
Израснала съм в здраво и отлично функциониращо семейство с двама обичащи се родители, за които домът е центърът на Вселената. За мен бракът винаги е бил до живот. Но семейните начала, както подсказва самото словосъчетание – не са. Защото, както знаем, всяко начало си има край. Много е модерно да сме модерни. Да се отрича историята и да градим наново всичко, да създаваме нови правила. Оказва се обаче, че най-важните неща са вечни. И никога не стават демоде. Колкото и да се промотират семейните начала и как един подпис не променя нищо, знаем, че това не е така. Някои го знаят на теория, други го знаем от практика. Един подпис променя всичко. Един подпис при нотариуса ме прави собственик на апартамент. Един подпис пред работодателя ме прави част от неговата фирма. И един подпис в ритуалната зала ме прави омъжена за цял живот. Подписите тежат. И то много. С тях се сключват сделки и завети. Няма как да ги подценим.
Семейното начало е хубав начин да кажеш на човека до теб, че е в изпитателен срок. Че не си сигурен дали искаш да споделяш дните си с него. Че ще го тестваш като стока от магазина и ако не си удовлетворен ще го върнеш и замениш с друга. Казвам го, защото съм била там. И точно затова никого не съветвам да прави тази грешка. Всяко начало си има край, а най-вече семейното начало, което е уродлив фалшификат на брака. Защото истинската любов е посвещение. Тя носи отговорност. Защото сте семейство с обща фамилия. И един подпис е подпечатал брачния завет. И в добро, и в зло семейството остава институция. Най-важната и градивна единица във всяко общество. Когато семейството е в криза, социумът също е в упадък.
Семейният край е онази част от семейното начало, за която никой не иска да говори. Защото семейното начало не е равнозначно на семейство и затова подлежи на редакция и често пъти – на заличаване. Защото коментарите са: „Като няма бебе за какво е брак?“. А в много случаи дори бебето не е повод за брак. Защото сега е модерно да се раждат извънбрачни деца. Ако погледнем само няколко десетилетия назад в историята, раждането на дете извън институцията на брака е било равносилно на доживотен позор. Сега това много често дори се възприема като знак на голям напредък. Да, напредък е, но не в смисъла на развитие, а като напредък в греха. Жалко е, когато умишлено се правят опити да се подменят ценностите с „антиценности“ и това да се приема с радост от всички. Защото това е признак на „свобода“. Семейното начало или край може да е признак само на робство. Най-очевадното признание е, че не си готов да носиш последиците от решенията си. Че си конформист. „Всички така правят.“ Е, дори да е така, откога да проявиш различност и индивидуалност е признак на слабост?
Много ми се иска България да даде пример на напреднала Европа. Ама сериозен пример – как ценностите имат значение. Как израства едно ново поколение от хора, които са достатъчно смели, за да носят отговорност. Които слагат подписите си с гордост в брачен завет и после още по-смело раждат деца. Напук на финансовата ситуация, отново голямото, българско семейство да дойде на мода. Може да звучи като утопия, но не е. Защото това е християнският модел на живот. Той може сега да не е на мода, но със сигурност ще надживее и тази мода. На семейните начала. На които ще се сложи край.
***
„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът“? Така че те не са вече двама, а една плът. И така, онова, което Бог е съчетал, човек да не го разлъчва.“
