Вчера беше рожденият ден на един от най-големите музиканти на нашето време в популярните жанрове - Ерик Клептън.
Моят кумец - зевзек и половина от тия, дето не се напъват, а им идва отръки, даже без да го съзнават, горд представител и качествен продукт на българското село, преминал месомелачката на Запада и посветил мощта на дебелите си селски пръсти на родината - веднъж по време на хардкор концерт каза, че Ерик Клепън е истинската музика. Истинската музика! Колко тежко и отговорно звучи...
Това наглед неуместно, пределно олекотено от обстановката наоколо изказване, бе отправено към моя приятелка, хардкор и рап фенка, която пък наскоро си хареса, доколкото усетих - искрено, словенска джаз-рок банда, която докарахме с нашето сдружение в България. Сблъсъци на светове и светогледи са възможни навсякъде и по всяко време. Независимо от шума, приглушеното осветление или да речем бялата риза на моя кумец, която в морето от хардкор фенове се е реела като бял флаг на удавник, който след изморителна двучасова борба с водната стихия се предава на произвола на непознатото в дълбините на чужди съзнания.
Сблъсъците между световете са най-ценното, което този живот е решил, че може да ни се случва от време на време. За да видим истинските неща. Към подобни сблъсъци трябва неистово да се стремим - както животът всячески се стреми към смъртта. Защото и да не се стремим - те така или иначе се случват. Но хубаво е да сме поне малко подготвени. Защото подготвеният за сблъсъка човек има по-голям шанс да изживее трусовете като позитивно събитие, каквото те всъщност са.
Моят личен сблъсък с Ерик Клептън се случи някъде там - в месомелачката на Запада, покрай хвърчащи наоколо раздробени от тежестта на живеенето ръце, крака, очи, бъбреци, задни части и други парчета плът. Измежду плътта летяха едри и дребни кървави късове мечти, надежди, амбиции и страхове. Бавната китара на Клептън изведнъж започна пред очите ми ловко да улавя летящите парчета, да ги продухва от фините прахови частици и да ги реди в странни, зловещо-възхитителни картини, които като че ставаха все по-живи с всяко прибавено парче месо. Разпилените чувства и емоции Клептън ползваше за конци, а самият той беше превъзходен стар Сингер. Който като сюнгер попиваше мръсотиите на света, превръщаше се в синигер и отлиташе нанякъде да снесе яйца, пълни с рециклирана болка. От яйцата се излюпваха красиви бели гълъби, които се пръскаха по света и рисуваха по покривите и по милионите му глави с шарени курешки.
Винаги съм изпитвал трудност да пиша за музика. Защото инстинктивно все искам да я опиша. А тя не се поддава на подобни наивни човешки страсти. Тя е отвъд човека, отвъд своя привиден бог. И точно като бог - музиката се обръща срещу създателя си и заживява свой живот, невъзможен за обяснение от научна гледна точка, почти нереален. Клептън не е бог - той е роб на своята музика. Един от най-смирените роби. Затова и аз пред него съм смирен, въпреки че напоследък рядко ми хрумва да го слушам.
А какво ни остава на нас смирените пред величието на изяждащата своите собствени богове музика? Остава ни да слушаме и да помним. Да помним сблъсъците и цветове на световете, които сме зърнали, дори само за миг. А ако не ни натоварва прекомерно – да помним и тези, които по една или друга причина са били отговорни за тези сблъсъци – независимо дали са музиканти или обикновени хора, открехнали ни тайни врати.
А след една определена възраст ни остава само да слушаме, ако имаме късмет. Времето и без това помни всичко.
