Кой не знае "Шушана"?! Кой не е слушал за нея?! По-често съзнателно, по-рядко - несъзнателно, а в някои тежки патологични случаи - дори и Фройдистки подсъзнателно, вече почти всеки е слушал песента "Шушана" на ромския бард Наско Ментата. И не просто я е слушал, а е позволил тя да достигне подобно на заразно-инфекциозен вирус освен до първосигналните нива на слуха и емоциите му, но и много по- далече - до рационално-аналитичната сетивност на интелекта чрез натрапчиво запомнящия ѝ се текст. Именно той е един от основните двигатели на въздействие, който органично съчетан с шлагерно- баладичната мелодия, превръща песента в тотален хит.
Текстът на песента завладява въображението на слушателя още с първия си стих, рисувайки с детски непринудена простота на изказа щрихите на една пасторално - идилична природна картина: "Падне ли вечерта, с було от синкав здрач. Пеят щурците, грее луна..." Стихът е издържан в импресионистичната стилистика на най-добрите природни картини в българската поезия и емоционално кореспондира с основната тема за екзистенциалната самота на човека. Строфата е реализирана чрез структурата на белия стих, без претенция за многопластова метафорична контекстуалност и римувани стъпки.
Преходът от привидно спокойната пасторална картина към директно описание на емоционалното състояние на лиричния герой - Шушана, е драматично неочакван и развит в контрапунктна форма чрез граматичната функция на съюза "а": "а Шушана е сама". Тази изненадваща поява на лиричен герой, с психологически конкретно дефиниран статус на екзистенциална самотност, контрастиращ на емоционалната атмосфера в интрото, придава напрегната динамика на сюжетното развитие и ангажира фокуса на вниманието към същността на следващата голяма тема - несподелената любов. Емоционалната и семантична поанта в развитието на тази тема е компресирана с експресивна сила в припева на песента: "Ой, шушо, Шушана, моя единствена, чуй мойта песен, чуй моя глас. Само теб обичам аз." Авторът по Шекспировски патетично зове своята възлюбена с градация на фамилярността в обръщението си, изреждайки всички средства за вербална комуникация, на които стратегически залага в риториката си, с отчаяна молба да бъде чут от ответната страна, към която декларира претендиращи за уникалност/ единственост чувства на обич. Тази емоционална тирада обаче потъва сякаш с глухо ехо нейде в зейналата бездна на Отчуждението, в чиято тъмнина едва мъждука като "лампичка" надеждата, че Шушана още я има и си е у дома.
Но финалната строфа е безкомпромисна в своята соцреалистично издържана естетика при разкриване на суровата Истина: "Снощи минах покрай вас, лампата ти светеше. Лампичката светеше, Шушана, а теб те нямаше." Финалът мелодраматично разкрива съдбовно - фаталното разминаване между двата субекта на художествено условния екзистенциален казус. Но всъщност - това е по-скоро поредна трактовка на вечната, универсална тема за разминаването между блян и реалност. И тук лампата, която още свети в тъмното на нощта, е чудесно подбрана и използвана на точното място образна метафора на последната, неугасваща докрай човешка надежда за намиране на взаимност и разбиране. А тази по детски мила и наивно фамилиарна форма на думата лампа - "лампичка", използвана в стиха, допълва внушението за мъждукаща, почти угасваща светлина, вкарвайки трогателен нюанс на отчаяно очакване за чудо. Но макар и лампата да свети, чудото не се случва - Шушана я няма.
Финалът остава класически отворен, без да дава отговор на въпроса - къде е?! Като тук, макар и неизказан в пряк текст, имплицитно е заложен риторичния въпрос: "Какво от това, че свети лампата, когато Любовта вече я няма!? Има ли смисъл от светлината, когато най- светлото нещо в живота на човека го няма?!"...Най- светлото - Шушана! Но все пак остава надеждата, че някъде има още останало светло, за което "мъжете знаят защо"...и винаги могат да си сипят от него, за да забравят незабравимото.
Така че, сипете си на финала по едно, а може и повече, защото без солидна доза алкохол текста на песента и иронията на този анализ няма как да се преглътнат безболезнено...
