Журналистите често казваме, че читателите не четат това или онова, или че нямат интерес към по-сериозни теми – в това число, международните.
Грозната истина е, че ние не направихме достатъчно, за да насочим вниманието на всички читатели, слушатели и зрители към онези събития, които се отразяват на собствения ни живот, макар често да нямаме никаква директна връзка с тях. Политиката може и да не е интересна за нас, но ние сме интересни за политиката – неписан закон, който убягва от ежедневието ни. Случаят с войната в Сирия е същият. Този конфликт има толкова голямо значение, че се намеси като тема в предизборните кампании на редица партии от Великобритания до България. Политици изграждаха имиджа си върху това как говорят за Сирия и бежанците, появяваха се и изчезваха политически движения, а у нас истерията и липсата на информираност доведоха до създаването на стереотипи и митове, помогнали на популизма да остане край нас в най-тежката си форма.
Не мислете, че вина носят само редакциите и лобитата зад тях. Често собственото невежество и липсата на желание да работиш професионално се отразява много повече от това кой олигарх седи зад еди-коя-си медия. Темата за Сирия също не прави изключение и за шест години все още има основни неща за конфликта, които са продукт не на обяснение и информираност, а на конспиративни разговори по време на вечеря.
Войната не е война
През 2011 година избухна общонационално протестно движение, насочено към реформиране на главните ведомства в Сирия. От март същата година в продължение на няколко месеца протестите се случваха първоначално всеки петък – първият почивен ден в седмицата – а след това всеки ден. В някои градове демонстрациите станаха толкова популярни, че се събираха по 500 000 души – като например в Хама.
Често се казва, че поводът за демонстрациите е арестът и мъчението на няколко деца в град Дараа, но това е само част от поредица събития, случили се в контекста на общоарабските бунтове, започнали през декември 2010 година. Причината за протестите е много по-стара и е свързана със същността на формата на управление в Сирия и десетилетната доминация върху местната политика на клана Асад, появил се на сцената през 1960-те години след преврата на партия Баас. Фаворизирането и едновременно с това прочистване на основното ядро на държавата от всеки, който не е приближен на новата класа, предизвиква редица трусове и бунтове – от 1970 година до 2011 година има няколко бунта, сред които най-тежки са тези през 1980-те, а след това през 2001 и 2005 година.
Войната, с която свързваме Сирия днес, избухна през 2012 година заради намесата на армията и силите за сигурност малко по-рано в опит да се потуши вълната от протести, които постепенно се превърнаха във въоръжен бунт срещу управлението на Асад. Гражданският конфликт избухна в момента, когато от демонстрантите се оформи ядро от хора, желаещи да продължат с военни способи. Към тях се присъединиха редица военни и полицаи – дезертиралите войници станаха близо 80 000 в началото на войната. Впоследствие редица казарми бяха разграбени из цялата страна, полицейски и военни пунктове бяха опожарявани и атакувани, а оръжието попадна в появилите се по градове и села местни антиправителствени милиции. До края на 2012 година, заради степента на дезертьорства и отказът на мнозина сирийци да се включат в армията, се създадоха и проправителствени групи, които до този момент са гръбнакът на Асад. Така постепенно започнаха тежките сражения и въздушни удари, причинили бежанска вълна от 5 милиона души. 600 000 души загубиха живота си до днес.
Мини световна война
От бунт срещу управлението на Асад, конфликтът започна да придобива регионално значение, когато започнаха да се намесват и други държави като Саудитска Арабия и Иран. До 2014 година във войната вече се бяха включили по един или друг начин Йордания, Катар и Турция.
От гледна точка на световните сили, Сирия е дълбоко нежелана за дискусия тема. Те не само не желаят да бъдат включвани, но и избухналите протести през 2011 година са нежелано събитие. Към онзи момент всички големи държави са ангажирани с проблемите на финансовата система и увеличаването на влиянието на Китай. Държави като Франция и Великобритания заемат позиция в защита на демокрацията само защото това е очаквано от международната общност и техните граждани. Но западните държави до днес остават най-вече наблюдатели и никога не предприемат сериозни действия срещу президента Башар Асад. Това се отнася и за САЩ. Барак Обама остави огромни пробойни в американската политика в Близкия изток и Сирия е една от тях. Т.нар. "червена линия", която той постави през 2013 година при използването на химическо оръжие в Дамаск, се превърна в обект на подигравки, карикатури и разочарование.
От този момент се случиха две неща: на първо време, надеждата на мнозина сирийци, че могат да разчитат на Запада, се сринаха, а на второ място, Русия запълни вакуума и две години по-късно се намеси във войната в Сирия директно с армия. От 2013 година руската политика в световен мащаб е във възход, за разлика от тази на САЩ, и до голяма степен това се дължи не само на събитията в Украйна, но най-вече на станалото спрямо Сирия.
Намесата на Русия през 2015 година спасява режима на Асад, според думите на Сергей Лавров. Тази намеса променя изцяло и динамиката на цялата война, предизвиквайки засилване на крайните групи като рефлекс срещу появата на руската армия. От тази ситуация се възползва особено добре клонът на Ал Кайда в Сирия – Нусра. Макар да обявиха своето отцепване от терористичната група и да смениха няколко пъти името си, бойците им досега използват антируската реторика, за да печелят подкрепа на населението, което ежедневно е бомбардирано от авиацията на Кремъл.
Към цялата картина се включва и Иран, който участва не само със свои военни сили, но подкрепя милиции и спасява икономически Асад. За Техеран влиянието над Дамаск е още една стъпка в проправянето на коридор от Иран до Средиземно море и затова гледа на Сирия като на особено важна територия. След 2016 година със свои части се намесва и Турция, която атакува кюрдските сили в Северна Сирия, подкрепени пък от САЩ. Всички тези събития определят бъдещето развитие на конфликта и го променят изцяло. Програмата за въоръжение на бунтовниците, която Обама развива, се оказва провал. Междувременно, макар демонстрации да има и до днес всеки петък – едновременно срещу радикалите и срещу Асад - те са далеч от медийното внимание.
2014 година промени фокуса и значението на конфликта в Сирия
Преди три години на сцената се появи "Ислямска държава". Джихадистката групировка вече беше пуснала корени в съседен Ирак, а през 2014 година атакува бунтовническите сили в Източна и Северна Сирия, завземайки от тях град Ракка и по този начин установи свой щаб в Сирия. До кроя на същата година групировката завзе 35% от страната и още толкова от Ирак.
Съществуват редица конспиративни теории относно произхода на "Ислямска държава", но нито една от тях не засяга провала на местните правителства и особено това на Ирак. След американската инвазия през 2003 година, бившите баасисти – членовене на Баас и приближени на Саддам Хюсеин – се съюзиха с местния клон на Ал Кайда и се включиха в избухналата гражданска война. Правителството на Нури ал Малики засили още повече отчуждаването на цели райони, населени най-вече с арабско сунитско население. Репресиите и острото навлизане на Иран след 2010-2011 година, когато в Ирак също има демонстрации, вкарват свежа кръв в редиците на радикалните групи. През 2009 година "Ислямска държава", която се ражда от останките от иракския клон на Ал Кайда, разполага едва с няколко десетки активни бойци и още толкова спящи клетки. През 2014-2015 година лидерството на групировката може да разчита на близо 100 000 души, а до 2016 година започва да развива своя терористична индустрия с продажба на петрол, пренос на дрога и антики, и производството на коли-бомби и дори снаряди и модифицирани оръжия.
С появата на "Ислямска държава" и всичко последвало, светът започна да забравя за войната в Сирия до такава степен, че унищожението на групировката днес се смята за край на конфликта. Забравя се най-важното: джихадистите са продукт на хаоса, не причина за него. С преместването на фокуса от гражданската война и нейния произход върху сензационността на "Ислямска държава" се промени изцяло и темата за Сирия. Днес малцина могат да кажат какво стана през 2011 година и защо това няма общо с "Ислямска държава". Някои – включително анализатори – смятат дори, че в Алепо, където се случиха едни от най-тежките сражения между бунтовници и правителство, не е имало бунтовници, а "Ислямска държава".
Шест години на митове и легенди
Така, през 2017 година малцина могат да кажат с конкретика кои са основните събития в най-важния и голям конфликт в наши дни – сирийската гражданска война. През годините се появиха различни теории – особено популярна е тази за прокарването на газопроводи и петролопроводи. Според нея, войната избухва защото Катар иска да прокара тръба с газ до Европа, а Иран тръба с петрол от неговата територия отново до Европа, като и двата проекта минават през Сирия.
Такива идеи е имало наистина, а също така и за двете страни тези възможности за важни, но никога не се стига до конкретни действия за стартирането на проектите. Любителите на конспиративни теории и анализаторите, които ги разпространяват в ефир, забравят също, че в момента, когато избухват протестите и Катар, и Иран са приятели на режима в Сирия. През 2010 година туристите от Персийския залив са основен процент от посетителите на страната, религиозните поклонници от Иран са се увеличили в пъти, а най-гледаният новинарски канал е "Ал Джазира".
Не само това, но има общи икономически проекти за десетки милиони, от които режимът и приближените му бизнесмени директно печелят. Към цялата картина можем да добавим и отношенията с Израел, които към 2010 година са особено благоприятни за Асад. Често се казва, че Израел седи зад протестите в Сирия, но това лесно може да се оспори. Асад опитва да стабилизира отношенията с Израел още няколко години преди 2011 година. Самите израелски официални лица – включително от генералния щаб – са заявявали, че от тяхна гледна точка промяна на управлението в Сирия не е добре дошло и години наред остават без позиция. Повод за коментари става фактът, че в израелски болници са лекувани ранени при удари на сирийската армия, сред които има и бойци на Нусра, но това никога не е била целенасочена политика на Израел. Тел Авив се интересува единствено от това Хизбулла да не засилва позициите си в Сирия и особено в граничните райони и окупираните Голански възвишения.
За тези шест години се промениха няколко пъти политическите и военни съюзи в Сирия. Фронтовите линии също са различни – понякога различни всеки месец. В целия този хаос медиите се съсредоточиха единствено върху "Ислямска държава", защото групировката нанесе атаки в Западна Европа. Но вместо да се търсят корените на проблема, мнозина предпочетоха кратката версия. Няма правителство в района, което да не е работило по един или друг начин с "Ислямска държава", включително в изкупуването на петрол. Тези нюанси, обаче, остават встрани.
Може да се говори с дни за войната в Сирия.
Тези разговори не могат да минат без препратки към историята, разясняване и припомняне на основни събития от близкото минало. Не може да се обсъжда Сирия без посочване на всеки един играч. Всички ние, журналисти и анализатори, имахме възможността да разясним тези въпроси на аудиторията си, но се провалихме.
Днес цинизмът е част от разговора за Сирия и митовете и легендите преобладават за сметка на фактологията, изследванията и обяснението на събитията.
