„А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание“
Любовта е първото плодче, което ще разгледаме в поредицата Плодовете на Духа. Както казахме в предишната статия, плодовете на Духа са духовни ценности, които се проявяват в живота на последователите на Исус Христос. Любовта има специално място в цялата Библия. Исус ни казва, че двете най-важни заповеди, на които се крепи законът са свързани с любовта – "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум" (Мат. 22:37) и "Да възлюбиш ближния си, както себе си" (Мат. 22:39). Без любов в сърцата си и без любов на практика в живота си няма как да принасяме траен плод (добродетел).
„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка“, казва апостол Павел в посланието си до църквата в град Коринт. Без любов само вдигаме шум и врява, но не правим никаква разлика в света около нас. Защото истинската любов е действие, а не голи слова. От любов Исус отиде на кръста за нас и беше убит. От любов към каузата да разпространява християнството, апостол Павел преживя затвор и дори беше обезглавен заради убежденията си.
Но ще кажете, че това са примери от първи век, дай нещо по-актуално, защото сега кой е толкова глупав да си даде живота за човек или кауза. За щастие любовта винаги е на мода. Без значение в кое столетие живеем, тя винаги чупи рекордите за смелост. Един прекрасен пример за любов на практика е митрополит Кирил, който влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните близо девет хиляди души за Полша, ако те не бъдат освободени. Същият ден той пуска бърза телеграма до София с текст:
„Негово Величество цар Борис ІІІ, Двореца София
Ваше Величество,
В име Божие, усърдно моля за милост към евреите!
- Пловдивски КИРИЛ”
Свикано е заседание от Светия Синод, което се провежда на 14 и 15 ноември 1940 г. в Синодалната палата в София в присъствието на всички митрополити. В Протокол № 12 от заседанието на 14 ноември е отразено становището на митрополит Кирил: „Въпросът за отношението ни към евреите е ясен. Ние сме християни и като архиереи на св. Българска църква не можем да не стоим на почвата на св. Евангелие и Христовото учение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на произход, раса и култура. Следователно, трябва да се застъпим за евреите, първо за християните, а също така и за нехристияните".
Какво кара един човек да застане така сериозно на страната на събраните за депортиране евреи и да заяви, че ако ги натоварят във вагоните, той ще легне пред влака? Сега ние оценяваме този акт като героичен и християнски, но тогава? Дали всички са мислили какъв добър християнин е Кирил или са го съжалявали, че се е въвлякъл в безумна кауза?
Въпросите са парещи, защото да проявиш любов винаги е свързано с доза риск. Да станеш уязвим. Да заложиш на карта всичко, само и само да обичаш онези малките, различните, беззащитните, които ги чака холокост. Без да знаеш какъв ще е ходът на историята, просто да останеш верен на своите убеждения. Да си християнин на дело, дори когато това не е на мода.
Явно любов не е да кажа машинално „Обичам те“ и да си правя каквото си искам, без да ме вълнува чуждата болка. Любовта е да служа на хората за тяхното добро, без да се замислям за своята облага от тези взаимоотношения. Да поставя чуждата нужда пред своята, да се погрижа за някой друг без да очаквам нещо в замяна. Да се посветя на добра кауза (както Исус гледаше към кръста) и да съм последователна в делата си. Да не съм егоист в отношенията с другите, а техните потребности да са важни за мен, точно както направи митрополит Кирил.
Този плод на духа е така безценен, че без него нищо добро не може да се роди. И след като има любов на практика, тогава се появява и радостта, в такава форма, в каквато не сме я очаквали.
