Изглежда, че светът малко по малко излиза от комата, в която беше изпаднал последните пет години. Докато международната общност спеше и на няколко пъти колабираше, войната в Сирия продължаваше с пълна сила и продължава до този момент. Сега светът отваря уморени и апатични очи, за да види, че режимът на аятоласите в Иран е постигнал важни победи в Близкия изток и особено в Ирак, Сирия и Ливан. Това стана възможно отчасти заради иранската армия и идеологическите действия и политики, а също и заради неглижирането от страна на регионалните и западни държави.
Техеран спечели хипотетично войната срещу Ислямска държава в Ирак, Сирия, а наскоро и в Ливан, където правителствата в тези държави в малка или голяма степен обслужват целите на Иран. В тези държави действат и милиции, които са открито тренирани и финансирани от Техеран.
Милициите са наблюдавани постоянно от иранският генерал Касим Сюлеймани, спечелил си прозвището „Сивият кардинал“, заради влиянието си върху държавните политики в Ирак от 2003 натам, а по-късно и в Сирия и Ливан. Тези военни сили, чиито само в Ирак наброяват близо 120 000 души, са основни причинители на разселвания, отвличания, демографски промени и религиозно разделение от Багдад до Бейрут.
Експанзията на про-иранските милиции под всякакъв претекст, не се съобразява с държавните граници.
Добър пример е ливанската организация Хизбулла, чието партийно крило дори участва в управлението на Ливан в момента. Бойците на лидера Хасан Насрала се сражават на множество фронтове в Сирия, но могат да бъдат открити дори и далеч в Ирак. Самият Насрала отбелязва многократно, че Хизбулла са готови да се сражават на всеки възможен фронт в бъдеще.
Всякакви износени от употреба речи и изявления за съобразяване с държавните граници, стават все по-безлични и лишени от смисъл. Как можем да говорим за суверенитет и граници, когато виждаме прокарването на огромен мост от Иран чак до Ливан? За Техеран и неговите милиции, последните няколко години се оказаха особено важни в разпространението на „революционната доктрина“ – основната движеща сила за външната политика на Иран след 1979 година или иначе казано, да се въздейства на околните държави, за да се достигне до ислямска революция, подобна на тази в Иран при аятолах Хомейни. Тази доктрина има успех с осезаемото присъствие на Иран в Сирия, Ирак и Ливан, където не само администрацията, но и военните сили, се консултират с иранските съветници, пратени на място, за да следят изпълнението на политиките.
Има разрушени градове, разделено население, което едва ли скоро ще се обедини. Разселванията в Сирия, например, са в 90% резултат от т.нар. „споразумения за евакуация“ и „зони за деескалация“, които правителството в Дамаск наложи на бунтовническите сили от 2014 насам. При постигане на спиране на огъня, на местното население е даден изборът да напусне родните си места и да поеме към напълно непознати части на Сирия, които са контролирани от бунтовници. Така цели райони в област Дамаск и област Хомс бяха обезлюдени и градчета и квартали продължават да пустеят до днес, очаквайки да бъдат възстановени по обещание на правителството. Това така и не се случва. Наскоро Башар Асад дори обяви колко е горд, че Сирия е станала „по-хомогенна и единна“. Няма и как да е друго, след като бунтовното население и изселвано. Впрочем, Асад намекна, че бежанците няма да са добре дошли, така че съдбата на над пет милиона души остава незнайна за момента.
Иран победи Ислямска държава поне на теория, но това не е победа на доброто над злото или на умерените над екстремистите. Напротив, Иран проповядва същата религиозна отдаденост, подобно на ИД, но с други нюанси.
Впрочем, ние вече сме виждали резултата на подобни политики в миналото. Заради тях се появиха организации като Ислямска държава и Ал Кайда. Желанието за доминация води до обвързването с тъмни сили, които в един момент започват да водят самостоятелен живот. Така стана и с Ал Кайда, и с ИД днес. Преките последствия са тероризъм, бежански вълни, раздробени държави и васали, които имитират дейност за пред света.
