Понякога нещата не вървят. Просто не става. Опитвам по един, по втори, по трети начин и все греда. Случвало ви се е, нали?
В подобни куци моменти започвам с отсяване на контролируемото от неконтролируемото. На пръв поглед – лесна задача. Хората обаче надценяват влиянието си върху действителността. Нерядко виждаме в две събития причинно-следствена връзка само защото са последователни. Например, разболяваш се, пиеш хомеопатия и се оправяш след два дена. Очевидно е, че хомеопатията работи. Да, но... причината за следствието „оздравяване“ е друга – предишен сблъсък на имунната ти система с вируса. Задължително си давам трезва преценка за това какво мога да променя и какво не зависи от мен. Често чувам някой да се тюхка по миналото, вместо да се фокусира върху последствията от него. Съществената разлика е, че можем да контролираме последствията, докато миналото не подлежи на ревизия. Това упражнение е полезно и защото ме освобождава от излишни притеснения – щом не мога да променя хода на събитията, защо да се тормозя?
Ако въпреки казаното продължавам да пропускам мишената, ползвам жокер „Обади се на приятел“. Усилващото се ехо на неприложими идеи води до застой. Човек рискува да полудее, въртейки ad nauseam грешни решения и нездравословни мисли. Въвличането на външен чифт нервни клетки в уравнението винаги помага. Правилният път често е пред очите ми, но съм обикалял толкова много в кръг, че отбивката се е превърнала в част от пейзажа и не я виждам. Понякога един въпрос като „За кого наистина го правиш?“ стига, за да задраскам цялото начинание като излишно.
Приятел например може да предложи да потърся алтернатива. Причините са най-малко две – първо, надценявам способностите си. Постигането на по-малък резултат не е провал, а стъпка в правилната посока. Втората причина е, че невинаги знам какво искам. Едно дете мечтае да стане астронавт, пожарникар, пират, крилат картоф, тиранозавър или вълшебна рисунка. Що за свят щеше да е това? Хм, всъщност щеше да е прекрасен свят. Добре, друг пример – влюбен съм в момичето от офиса под нашия, защото смятам, че е моята сродната душа. Обаче сродната ми душа има щастлив брак с две деца. Любовта е голяма като хляба, но дали ожънатото ще оправдае болките и страданията на трима невинни? Май ще си говоря по-настоятелно с рецепционистката ни.
Ако след стриктно изпълнение на горните стъпки, улицата си остава глуха, просто се предавам. Макар и най-очевидно това решение никак не е очебийно. За хора имаме вродена интуиция кога отношенията ни ще се получат и кога трябва да се откажем. Подобен усет към останалите неща все още не е еволюирал, в резултат на което инатът да довършим започнатото замъглява преценката ни относно ползите от него. Търговското правило, че разходът не бива да надвишава печалбата е приложимо и на метафорично ниво. Полагането на Сизифов труд противоречи на логиката и затова не мога да си обясня негативната обществена оценка за развелите белия флаг. Може би причината е същата, поради която наказваме децата в образователната система за грешките им, вместо да насърчаваме неуспеха, забравяйки, че провалът е най-добрият учител.
Затова ще продължавам да се провалям, предавайки се. Веднъж овладяно, изкуството на капитулацията не е слабост, а преструктуриране и оптимално използване на ресурсите ни. То намира приложение навсякъде – от съдебната до кухненската реформа. От пагубни до загубени приятелства. От бързата закуска до бавните въглехидрати. Особено показано е при автоимунни разстройства на егото като например болни амбиции (чужди или лични). Не се препоръчва за хора, които си търсят оправдание да бездействат. Преди употреба направете всичко възможно.
