Преди няколко дена в САЩ се състоя годишната Национална молитвена закуска. Това е събитие, на което присъстват членове на политическия, социалния и бизнес елит и целта е да се създават връзки, да се омешат общо взето децата. Традиционно на това събитие президентът държи реч. 2017 г. не беше изключение.
Но ако следите т.нар. „либерални“ медии като CNN, MSNBC, „провалящия“ се New York Times или гледате някое от късните токшоута като това на Стивън Колбер, бихте останали с впечатлението, че Доналд Тръмп за пореден път е използвал трибуната, за да изтъкне себе си, като се подиграе на Арнолд Шварценегер за ниския рейтинг на риалити шоуто „Стажантът“. За тези, които не знаят, преди изборите водещ на „Стажантът“ беше самият Тръмп. Либералните медии се възмущаваха как може президентът да се хвали за страхотния успех, който е пожънал с шоуто, и как е възможно да използва молитвената закуска, за да обижда Шварценегер. Бившият губернатор отвърна на удара с предложение към Тръмп „да си сменят работата“.
В България сме свикнали с къде-къде по-големи падения на политическата сцена и нищо от това не ни се струва толкова сюрреално. Достатъчно е да потърсим която и да е реч на Бойко Борисов, за да си припомним бисери като „аз съм прост и вие сте прости“. Но на мен ми се стори подозрително, че президентът на САЩ е прекарал цялата си реч в обиди по адрес на наследника му. Затова си направих труда да прочета речта му и, както винаги, истината е корено различна от тази, представяна по медиите.
Не ме разбирайте погрешно – Доналд Тръмп е пълна и тотална катастрофа. Неговата малоумна икономическа политика е обречена на провал, омразата му към науката е повече от недопустима, убежденията му, че едва ли не целият свят се възползва безпрепятствено от Америка, са смехотворни и ксенофобията му е откровено плашеща. Въпреки това речта му на молитвената закуска беше чудесна, а самият Тръмп се държа много президентски. Той смирено благодари на всички, жертвали живота си за страната, говори за щастието на бедните, които въпреки липсата на пари, успяват да се уповават на вярата в по-доброто бъдеще, протегна ръка към всички религии, защото те са „обединени около вярата им в Създателя“, призовава всички нации да се опълчат на насилието в името на Бог и прикани „красивата“ американска нация да се обедини отново под Божията закрила. Разбира се, в началото говори и за ниския рейтинг на „Стажантът“, но това далеч не беше фокусът на речта му. Ако Обама си беше направил подобна шега, едва ли някой щеше да му обърне внимание.
И тук е проблемът. В своите „Диалози“ Платон описва група хора, които са оковани от рождението си в една пещера. Единственото, което те виждат, е стена. Зад гърба им има огън, пред който се движат разни фигури. За окованите сенките на стената са най-близкото нещо до реалност, което те могат да видят. Всъщност, това де факто е цялата им реалност. Звучи ли ви познато? А ако заменим стената в пещерата с компютърния или телевизионния екран? Сега разбирате ли какво искам да ви кажа?
Толкова сме затънали в Платоновата пещера, че дори не усещаме как реалността ни се изплъзва между пръстите. Дигиталната версия е още по-страшна. Устройството на съвременния свят не само дава безгранична власт на тези, които контролират фигурите пред огъня, но и допълнително ни позволява да се обгърнем в един балон, чиито стени рефлектират като ехо идеите ни, усилвайки ги до безкрайност. Ние напълно доброволно и несъзнателно слагаме оковите си, като следим само онези страници в Интернет, които са съгласни с нашите виждания за света. Умът е като мускул – без предизвикателство той атрофира.
Има ли изход от пещерата? Нужно ли е да следим паралелно всички източници на информация? Не съвсем. За щастие, в обществото ни има орган на власт, чиято функция е точно такава – да открие истината в противоречивите твърдения. Този орган е съдът. Той постига целта си, като изслушва и двете страни и преценя дали доказателствата, които те представят, защитават тезите им. Ако се държим като съд, на първо място, не трябва да ограничаваме контактите си с „другата страна“ (даже е препоръчително да ги търсим). След това трябва да се опитаме да изчистим максимално съзнанието си от нашата предубеденост и да чуем с какви аргументи „другите“ защитават тезата си. Когато сме събрали всички доказателства, трябва обективно да преценим кои твърдения са смислени, кои се основават на чисти лъжи и кои противоречат на логиката и природните и социални закони. За финал, трябва или да отхвърлим тези идеи, или да приемем, че нашите не са правилни. Да признаем на „другата страна“, че има по-добри и по-уместни възгледи от нашите, не означава, че губим. Реалността не е състезание. Съдът като представител на обективната истина винаги печели. Винаги. От всеки индивидуално зависи дали предпочита да гледа сенки, обричайки се на интелектуална кома, или да търси свободата.
