Английската дума на 2016 според речниците “Оксфорд” е post-truth (превеждало се като “постистина”). Постистинни са онези обстоятелства, при които обективните факти отстъпват на емоционални и лични вярвания при оформяне на общественото мнение. Някой постави знак за равенство между мнението и факта, в резултат на което всички се оказвахме прави. И така сгрешихме.
Ако бях депутат, нямаше да се плаша толкова от папката с компромати в прокуратурата, колкото от тази мнима утопия. Човечеството веднъж премина през период, в който фактите са нямали значение. Историците му викат “тъмните векове”. Няма да се впускам в анализи как стигнахме дотук, защото съществува богат набор от статии и книги на значително по-умни от мен хора, които разсъждават над проблема. Едно добро начало е “Свят, населен с демони” на Карл Сейгън. Книгата е публикувана през 1995 и още тогава в ход са били събитията, довели до днешния крах в акциите на истината.
А истината е, че фактите съществуват. От Просвещението до днес, за има-няма триста години, успяхме да натрупаме завидно количество знания. Буквално всичко, което приемаме за даденост в модерния свят, се дължи на тях - компютри, Интернет, смартфони, висока продължителност на живота, Jägermeister-а и нужните предпазни средства след него, безкрайните на брой снимки от ваканцията на скучния ви колега... Доказателствата за безпрецедентния успех на науката са пред очите ни повече и от Борисов по телевизията. От скука ли колективно решихме да скъсаме с нея и да тръгнем след глупавичката ѝ, но значително по-секси братовчедка, невежеството?
“К’во невежество, сякаш науката знае всичко! Моето мнение е също толкова вярно колкото твоето, пич!”
Да, ама това оправдание е по-нескопосано и от втората “Матрица”. Нека видим как дедукцията и методът на изключването помагат за разбулване на мистериозното. Представете си кутия за обувки. Казвам ви, че вътре има нещо, но не ви казвам какво е то. Може би е карта към пиратско съкровище. Може би е кутия от сладолед, пълна със сарми. Може би са обувки. Но очевидно не е слон, кола, липсващите четири милиарда от КТБ и въобще нещо, което физически не може да се побере в обикновена кутия за обувки. Да твърдим, че всичко е възможно, защото науката няма отговор на някои въпроси, е като да твърдим, че в кутията за обувки съм набутал някак си Кремиковци, преди Костов да го продаде за левче. Неправилно е да се каже, че няма призраци, само защото не сме ги виждали. Но можем да направим един списък със свойствата на духчетата от легендите и да го съпоставим спрямо известни и проверени закономерности. Правейки това, осъзнаваме, че Каспър е прекалено дебел, за да се крие в нашата вселенска кутия. Същото важи за хомеопатията, астрологията, телепатията и т.н.
Второ, когато науката греши, тогава работи най-добре и трупа най-качествени знания. Съвсем наскоро Харолд Уайт с редица колеги от НАСА публикуваха научен труд (source: http://arc.aiaa.org/doi/10.2514/1.B36120), чиито резултати, ако се потвърдят от други, пряко оспорват третия закон на Нютон (за действието и противодействието). Трябва ли да изгорим ритуално учебниците си по физика пред БАН? Не, разбира се. Като начало, това не е първият път, в който Нютоновата механика се проваля при екстремни условия, нали така, господин Айнщайн? Резултатът на НАСА не твърди, че третият закон на Нютон е тотално сбъркан, а че в конкретния случай с “невъзможния” ЕмДрайв надмощие взимат непознати ефекти (най-вероятно в резултат на взаимодействие с квантовия вакуум). Няма да се хващаме на философското хоро за разликата между научен модел и обективната действителност. Достатъчно е да разлистим Айзък Азимов - “Когато хората си мислеха, че Земята е плоска, те грешаха. Когато хората си мислеха, че Земята е сфера, те също грешаха. Но ако твърдиш, че идеята за сферичната форма на Земята е еднакво грешна като идеята за плоската Земята, то ти грешиш повече и от двете идеи накуп.” Знанието е кумулативно и прогресивно, а броят на грешките постепено намалява с трупането им. Колкото повече време минава, толкова повече неща отхвърляме като не съвсем правилни и толкова повече се приближаваме до верния отговор.
Казвам всичко това не от арогантност, а от притеснение, че сме забравили защо да се движим напред. Забравихме, че можем да знаем, без да знаем, и че е правилно да се греши. Природата тиктака в ритъм, който не се съобразява с човешките фантазии и сетивни недостатъци. Колкото и да ми се иска да летя, ако се хвърля от последния етаж на блока, по средата на падането няма да ми пораснат крила. През 1687 Нютон формулира основните постулати на научния метод, които днес използваме, за да оборим идеите му (ако това ви се струва иронично, значи не съм успял да защитя тезата си). С всичките си кусури тези постулати поставят основите на съвременната цивилизация, защото са механизъм срещу собствените ни заблуди и ни дават безценен инструмент за трупане на знания. Ако майсторът не може или отказва да борави с инструмента, къщата ще се срути. Концепцията post-truth ни ограбва от свободата да взимаме решения, превръща ни в роби на сладкодумни маркетолози и неусетно заспиваме на волана. Тъпо е да заравяме главите си като щрауси в дупка от приятни илюзии, чакайки неудобната реалност да отмине. Толкова е тъпо, че дори щраусите не го правят, а техният мозък е голям колкото топка за билярд. Надявам се, че ние имаме по-добро оправдание.
