Наскоро разговорях с мои приятели, все още живеещи в Алепо. Денят им минава по начин, който за повечето хора по света, е част от филмов декор. Чуваме новините, гледаме кадрите, но това не е достатъчно, за да се разбере ситуацията в реалността.
Когато вдигнеш телефона, а от другата страна се чуват изтрели и взривове. Тогава започваш да губиш думите си, облива те трескава вълна от желание да разбереш какво става. Това преживява всеки, който се чува с роднини, приятели или познати, които продължават да живеят в Сирия и са свидетели на ежедневните въздушни удари, които нанасят руските и сирийските самолети.
Преди няколко години се намирах в Ливан, където посещавах различни места, свързани с бежанската вълна от Сирия, а също и позиции на ливанската армия и Хизбулла. От другата страна на планината се намира градът, където живее част от семейството ми. От Ливанските планини можеш да наблюдаваш падащите бомби и тътенът на взривовете достига дори до по-високите места. Някои от тези бомби падаха върху местата, където живеят моите и на много други хора роднини.
В един разговор наскоро, мой приятел в Алепо ми описа как минават дните под обсада и ежеднeвни въздушни удари. Докато разговаряхме, се чу взрив. Каза ми: „Още един самолет удари квартала, за днес това е десетият удар.“
Цивилните в Алепо, подобно на други места в Сирия като Дамаск или Идлиб, трябва да оцеляват сред въздушни удари, използване на различни видове оръжия, ракети, артилерия, фосфорни бомби, напалм. Онези, които познавам от Алепо, вече живеят на по-долните етажи в своите кооперации – това е едно от условията за оцеляване, тъй като бомбите поразяват най-тежко горните етажи на сградите. Ако си на партера или до третия етаж, имаш шанс да не бъдеш засегнат. Някои се преместиха в празни жилища, чиито собственици или са бежанци, или са загинали.
Цивилните трябва да избягват живота в стаи, които гледат към улицата. Много често светлината от пусната лампа привлича погледа на снайперисти – по този начин загинаха десетки. Затова хората живеят във вътрешните помещения, където няма прозорци, а стените не са изложени на директен обстрел. Моето семейство, а също и приятели, живеят по този начин, защото никога не могат да са сигурни, че няма да бъдат цел на някой въздушен удар или артилерийски обстрел.
Улиците се избягват. Приятели вече излизат само да купят хляб или да разберат какво се случва около тях в квартала. Понякога жилищните райони преминават от едни в други ръце по няколко пъти на седмиц. Случвало се е някои селища да са под контрола на бунтовници, радикали, правителство, милиции, Хизбулла в рамките само на един ден. Добре е да се информираш кой контролира в момента квартала ти, за да знаеш как да реагираш, затова и от време на време проверяваш ситуацията навън. Но да се разхождаш – изключено. Дори в държаните от правителството райони е опасно и никога не може да си сигурен какво ще се случи след пет минути.
Понякога нямаш пет минути. Един от братовчедите ми беше убит в рамките на минута от снайперист. Момчето е опитало да помогне на ранен на улицата. За по-малко от минута, 22-годишният ми братовчед загива на място. Беше студенет по медицина в Мадрид.
Не е сигурно да излезеш на улицата дори да имаш кола. Превозните средства са цел на въздушни удари, обстрел или попадат под кръстосан огън. Никога не се оставят стъклата вдигнати, тъй като често взривовете са толкова силни, че правят стъклата на прах. През нощта не можеш да пускаш светлините на колата, защото ще попаднеш под обстрел или ще привлечеш ненужно внимание. Моя братовчедка беше взривена в колата си, заедно с 2-годишния ми племеник, докато се опитва да избяга от избухнали сражения в близост до бежански лагер до границата с Ливан. Снарят от РПГ попада в колата й. Загинават на място.
Хората в Сирия различават различните видове самолети. Например, разузнавателните минават ниско и се чуват ясно. Често, минато по-късно падат и бомбите от преминаващия самолет. Руските самолети са по-прецизни, по-тихи. Сирийските са по-шумни, а бомбите им падат по-безразборно. При всички случаи, имаш секунди, за да намериш място, където да се скриеш и най-добре е да не отиваш към други хора, тъй като е възможно тълпата да бъде обстреляна. Така бяха поразени не една пекарна и пазар.
Ударите върху пазари са нещо нормално за сирийската гражданска война. Жилищни обекти се обстрелват от всяка враждуваща страна – и радикали, и бунтовници, и правителство. Жилищните части не би трябвало да бъдат обект на удари, но в Сирия те са средство за натиск.
Заедно с ударите, се налата и обсада, водеща най-вече до глад. Приятели в Мадая – град, станал известен с глада заради наложената блокада – ядоха плъхове и улични кучета, за да оцелеят. Представете си невръстно дете, което гладува и му се виждат ребрата. Жив скелет на няколко годинки. За да има нещо за ядене, мнозина – включително в града на моето семейство – варят треви и листа под формата на супа. Вода често няма, защото е спирана – затова често се копаят дупки насред пътя, през които се достига до подпочвени води, които понякога носят болести.
Някои семейства засаждат зеленчуци или имат градини, но това също не е решение. Нашите семейни градини, например, бяха просто премазани и изкоренени от преминаващите танкове на правителствените сили. Няколко дни по-късно, когато бунтовници минаха през тях, останалото беше подпалено. По този начин няколко десетки души останаха без директен източник на препитание.
Роднините и приятелите ми споделят, че когато има преговори, бомбардировките намаляват. Това споделя и друг сириец пред Washington Post – има ли разговори, на терен ситуацията се успокоява. Но както винаги досега, подобни споразумения не издържат и хората очакват още по-силни удари. Така се случва и през последните две седмици, след като временното примирие от септември преля в кампания на удари и кръвопролития от Алепо до предградията на Дамаск. Последната вълна от въздушни удари се случи на 26 срещу 27 октомври в провинция Идлиб. В селището Хас загинаха 22 деца, чакащи родителите си пред училище, за да се приберат по домовете си. 13-години тела са разкъсани от падащите бомби, които на две вълни поразяват сградата и двора на училището. Сцените, показващи последствията на въздушните удари, са потресаващи.
Същото се случва на различни места из Сирия. 15 090 деца загинаха след подобни действия, артилерийски обстрел и сражения. Племениците ми и децата на семейни приятели в Сирия израстнаха насред насилие, изнасилвания, убийства. За тях няма значение кой е извършител – единственото, което виждат очите им, е кръвожадност и необяснима ярост.
Децата са най-големите губещи във войната в Сирия. Деца, които на 5-годишна възраст в голямата си част на са виждали нищо различно от реалността на една брутална война. За тях няма никаква стойност понятие като „геополитика“, „Велики сили“, „режим“, „опозиция“. Цяло поколение не е стъпвало в училище в продължение на 5 години заради боеве, оспорване на контрол или просто защото училището е разрушено. Няма да забравя какво се случи с едно семейство в Алепо, чиято история научих от свидетели на станалото: докато бащата води детето си на училище, мъжът е застрелят от снайперист. Тялото ме се срива пред очите на дъщяра му. Момичето до днес, две години по-късно, не може да се отърси от шока. Психологическа помощ няма, емоционална също – майката е толкова смазана, колкото и детето.
Защо се удрят училища и болници? Защо се налага обсада и защо я има цялата тази омраза и ярост? Дебатие могат да продължат с години и вероятно ще стане именно така. През това време, обаче, всички ние наблюдаваме ставащото. Ние, които имаме право да говорим, не го правим. Напротив, предпочитаме да не даваме мнение. Великите сили играят със съдбите на милиони, а местните правителства като това на Башар Асад, се възползва от хаоса, за да продължава с кампанията си на арести, мъчения, обстрел, обсади, глад и въздушни удари.
До 2016 година загиналите в Сирия по неофициални данни приближават 600 000 души. Светът показва досега, че животът не струва дори материалът, от който е направена бомбата. Със заиграването с режими и затварянето на очи пред кръвопролитията, ние като човечество ще бъдем съдени от историята. През това време, в Сирия, Йемен, Ирак, Афганистан деца израстват без бъдеще, без родители, оставени на произволау, на престъпността, на глада. 60 милиона души са разселени или са бежанци. След 10 години броят им вероятно ще е двоен. Само на ден път кола от България, се случва геноцид с мълчаливото съгласие на световните сили и нас като общество.
