„Нашите национални граници минават през Антиохия и обхващат източното деление, включващо Мосул, Сюлеймания, Киркук. Ние казваме: това е нашата национална граница.“
Тези думи, макар че биха могли да принадлежат на Реджеп Ердоган, са изказани от бащата на турската република, Мустафа Кемал Ататюрк на 28 декември 1919 година. Днес, 97 години по-късно, тези две изречения могат и звучат актуално.
През 2016 година мнозина биха приели, че подобни думи са излезли от устата на Ердоган, забравяйки, че Ататюрк, чиято памет често е обезпокоявана напоследък заради многобройните сравнения и неточни интерпретации, е в същината си националист, вярващ в добруването на турската нация.
Нека погледнем за малко в историята.
Misak-ı Milli или Националната клетва, е манифест от шест точки, одобрен от последното заседание на османския парламент, който заседава на 28 януари 1920. Точките в манифеста притесняват Съюзниците, чиито британски, френски и италиански сили, са окупирали Истанбул, с което се стига до създаването на новия турски националистически парламент в Анкара. Документът представя минимума на турските искания след края на Първата световна война.
Манифестът е пренебрегнат от двореца и османските власти подписват Договора от Севр през август 1920 година, създавайки разкол с националистите, довел до издигането на Ататюрк. Стига се до различни тълкувания на границите, постигнати в Мудрос. Версията на Анкара, подкрепена от националистите на Ататюрк, включва днешните иракски градове Мосул, Киркук и Сюлеймания, но също днешните сирийски селища Дейр ез Зор, Джараблус.и райони около река Ефрат в провинция Алепо. Тъй като, обаче, Мосул е все още под османски контрол при подписването на Мудроското примирие, националистите считат, че тези области трябва да бъдат включени в новата турска държава. Те аргументират позицията си именно с манифеста на османския парламент, според чиято първа точка териториите, населени с турско население и които не са окупирани при подписването на договора, „са част от турската родина.“ Но османските имперски власти изтеглят армията си от Мосул заради ангажиментите си с британците, окупирали града през ноември 1918.
Статутът на Мосул и Киркук остава нерешен и от Договора от Лозана през 1923 година, което предполага, че британците и турските националисти трябва да седнат на масата за преговори. Така и става – има конференция в Истанбул през 1924, но разговорите са провалени заради бунтове срещу британското управление в Мосул. Въпросът е отнесен до Обществото на народите, където пък британците оспорват статута на града и ОН решава, че турците нямат право да претендират върху Мосул и района му. По-късно турската страна получава контрол върху Антиохия (Антакия) и Александрета (Искандерун), докато французите парират сирийските протести, но Джараблус и земите на запад от река Ефрат, които днес са терен на турската офанзива „Щит на Ефрат“, остават в рамките на френския мандат в Сирия. От този момент насам, за Турция границите й са начертани нереалистично и незаконно, а Анкара и до днес се чувства предадена и измамена. Не е никак случайно, че турските власти от Ататюрк до Ердоган виждат границите на османския вилает Мосул като част от естествената си зона на влияние.
Турция никога няма да се примири с наложеното й статукво и винаги ще се стреми към изпълнение на националните си приоритети, а именно разширяване на влиянието в отнетите й близкоизточни територии.
От 1994 насам, турските войски имат де факто присъствие в рамките на стария вилает Мосул (днес разделен между Ирак и Иракски Кюрдистан) с изграждане на пропускателни пунктове, отбранителни позиции и тренировъчни лагери. Базата Башика, която през 2015 се появи в новинарските заглавия заради негодуванието на иракското правителство спрямо решението на Турция да я разшири, е един от предните постове, които Анкара построява през 1990-те години като част от кампанията си срещу Кюрдската работническа партия (ПКК). Днес, в сблъсъка между „Ислямска държава“ (ИД), силите на Иракски Кюрдистан и сирийските кюрди, тези постове действат като оперативни бази за Турция, които събират информация за ИД, координират атаките върху ПКК и предоставят обучения за пешмергите – войските на Иракски Кюрдистан, с чиито лидер Масуд Барзани Ердоган има топли отношения. Темата за самите бази в Северен Ирак е дълга и може да бъде обект на поредица от публикации, но едно е сигурно – Анкара ще иска да участва активно в освобождаването на Мосул от ИД, тъй като вижда в това възможност.
Има нещо важно в историята, което се пренебрегва от западните наблюдатели.
В Мосул, Турция изпитва нещо подобно на синдрома на фантомния крайник. Градът е бил отнет, загубен е, но е бил и е можел да остане част от Турската република. През 2014, когато ИД влиза в Мосул и отвлича 49 души от турското консулство, Анкара усеща, че губи града за втори път. И също така, да, Турция иска да си отмъсти като изиграе важна роля във връщането на Мосул, с което да увеличи политическото си влияние върху правителството в Багдад.
Въпреки всички договори от началото на 20 век, границата с Ирак остава трудно охраняема и свърталище на контрабандисти. Това не е такъв проблем до 1984 година, когато дългогодишната политика на Турция срещу кюрдите, започнала още от Ататюрк и достигнала връх при военни преврат през 1980 година, довежда до появата на ПКК. Кюрдската работническа партия се възползва от Войната в Залива в началото на 1990-те и се премества от първото си убежище в Ливан към Северен Ирак, където срещу Саддам Хюсеин са се надигнали местните кюрдски отряди. ПКК увеличава обхвата си и започва един от най-смъртоносните и дълги бунтове в Близкия изток. В този случай, Турция отново прибягва до базите си, които строи постепенно и усърдно в Северен Ирак.
Защо става дума за тази линия от бази в района на Мосул и историческото значение на града?
За Анкара загубата на този район не означава само преклонение пред статуквото, но и опасност за вътрешната й сигурност, тъй като вместо в Ирак, военните действия срещу кюрдите ще се водят в Турция. Не само това – новата действителност, създадена заради появата на сирийските кюрдски милиции, измества турската линия от Мосул към Камишли в Сирия. Фактът, че ИД е на юг от кюрдските позиции, налага турската администрация да преразгледа географското разположение на базите си.
Новата реалност за Турция идва и на фона на американска подкрепа за ПКК в Сирия. САЩ поискаха Анкара да ограничи силите с базата Башика, което е ясен знак. Но ако Вашингтон иска от Турция да замрази базите си в Ирак, трябва да предложи алтернатива по въпроса за дейността на ПКК. Наличието на „план Б“ би могло да разхлаби юздите на турската политика в кюрдските цивилни райони в югоизточната част на страната.
Към момента, обаче, САЩ не дават алтернатива нито за Мосул, нито за Сирия. Дори напротив – американската администрация отново не се съобразява с местните реалности и позволи вместо сунитските племенни сили, в настъплението с иракската армия да участват безконтролните про-ирански милиции. Това, от гледна точка на Турция, е недопустимо.
За Анкара, затвърждаването на влиянието й в районите на Джараблус, река Ефрат и Мосул, е честен отговор на историческа несправедливост. На тази логика са основани действията на всички управляващи в Турция от времето на Ататюрк, който определя завещанието за връщане на границите, до днес, когато Ердоган има по-силни международни позиции от предшественика си. По тези въпроси Ердоган и Ататюрк не си противоречат, а говорят на един и същи език.
И случайно или не, турската военна операция в Северна Сирия, наречена „Щитът на Ефрат“, започна на 24 август. На тази дата се навършиха точно 500 години от Битката при Дабик, провела се в Северна Сирия през 1516 само на 44 км. от Алепо. В нея османците разбиват мамелюците, за да се установят трайно в Близкия изток до Първата световна война. Ако лидерите в Близкия изток вярват в мистичните повторения на историята, както демонстрират в изказванията си, то тогава имат поводи за притеснения.
