Във всяко общество има две групи хора- такива, които работят за прогреса, и такива, които се опитват да го възпрат. Те – всички тези, които се опитват да се усъвършенстват всекидневно, за да са по-полезни на обществото – така или иначе никога не са били оценявани от него. Никога не е ходил по този свят човек с революционна визия за бъдещето, когото обществото да оцени веднага. Примерите – безброй.
Безброй са и примерите, които потвърждават тенденцията хората, стоящи на пътя на прогреса, да бъдат смазвани от прогреса и забравени от историята. Тези хора са статуквото. Те са навсякъде. Те са уж консервативни. Те са масови. Те са обсадили общественото ни пространство. Те си гласуват свой изборен кодекс. Те са Бай Ганьо.
Валери Симеонов е събирателен образ, досущ изваден като от творба на Алеко Константинов.
Той е нагъл, надменен и арогантен. Не обича аргументите, но обича да аргументира тезите си с общи фрази. Той посочва като своя най-сериозна квалификация своят етнически произход, не се слави със своите умствени надарености, но има безброй различни мнения за това как трябва да се „управлява страната в правилната посока“, която е в лошо състояние заради ромите и българите в чужбина, които са предатели и ни се „бутат в краката“. Такива хора традиционно се наричат псевдоконсервативни. Те обичат всичко, което не могат да обяснят или конкретно да посочат, но се опитват да пробутат тази си „визия“ на обществото чрез красиви словосъчетания, поднесени на поднос под формата на „патриотизъм“.
Думата патриотизъм губи все повече своя смисъл. Отдавна трезвите хора/които често у нас се сочат като проблемът/ се опитват да си върнат тази дума. В политическото пространство тя е „отвлечена“ от крайно десни, ултра нагли хора, които експлоатират национални символи и герои с цел електорални дивиденти. Това се наблюдава както в държави с автократично управление като Русия, Турция, дори Израел, така и в утвърдени демокрации като Съединените Щати. А срещу такива набези имунната система/гражданското общество/ не реагира достатъчно бързо и ефективно, ако въобще го прави.
В България експлоатирането на патриотизма не е нещо ново. Този процес се извършва от самото създаване на модерната българска държава, до ден днешен. Дори четиридесет и пет години комунистическа диктатура не успява да промени точно пресъздаденият Алеков образ, обрисуващ състоянието на българското общество. Това е образ, устойчив във времето и поколенията. А най-големият му успех е това, че е успял да ни убеди, че той не е част от нас. Че е част от литературата, от историята, от миналото.
Реалността обаче е че той живее измежду нас и скоро не ще успеем да го принудим да изчезне.
Съвременният Бай Ганьо мрази чужденците, мрази българите в чужбина/особено тези, които са успели да се измъкнат от неговите клопки/, забранява им да гласуват/независимо, че точно те го издържат/, боготвори боба, мрази различните и се опитва всякак да ограничи мненията, които се различават от неговото. Той тупа в гърдите си показно и гордо. Той е булгар-булгар.
Бай Ганьо има самочувствието, че е безсмъртен и за пореден път вдига тост, че успява да се прояви. Бай Ганьо вдига тост за нормалността и как за пореден път я изкривява. А ние стоим отстрани. Безучастни.
Бай Ганьо днес е Валери Симеонов, вчера бе Волен Сидеров, утре ще е някой от нас.
