Една от скорошните любопитни новини беше тази за призива на Уго Чавес към венецуелците да спрат да пият кока кола и пепси, за да се увеличи потреблението на местния гроздов сок. Това не би било толкова интересно, ако не напомняше и на обединението на италианците за бойкот на пастата, към която повечето от тях са почти пристрастени. Какво кара един човек да се включи в подобна инициатива? Дали е усещането за общото благо? Дали е усещането за част от нещо по-голямо от семейство?
Неведнъж сме чували за това, че обикновените хора дружно обединяват усилия, за да се борят за някоя кауза. Дали ще бъдат стачки, протести или нещо друго, общият интерес действа като секундно лепило на нямащите нищо общо индивиди. И все пак най-голям интерес за мен представлява мотивацията на един народ, когато обединението ще доведе не до облагоделстване на един конкретен човек, а на държавата.
Със сигурност могат да се изброят подобни акции и в други държави, всички с различна насоченост и цел. При италианците, действията бяха средство за намаляване на цената. Не си представяте, че за тях е станало непосилно плащането на няколко евроцента повече, но усещането за изнудване на нацията, стана повод да покажат, че обществото е по-силно от картела, и успяха. Във Венецуела, освен, че Уго Чавес често прави рекомендации за храната, облеклото и поведението на своя народ, този негов призив все пак е изпълнен с патриотизъм, който си струва да се поздрави. Изглежда доста внушително, когато в една държава, която не е част от световните господари, се създаде усещане за вътрешна борба, независимо от силата на компании като Кока Кола, които продават над 1.8 милиарда продукта на ден. Някои могат да оправдаят призива и с нестандартната политика на Чавес, изразяваща се например в това да подари нова къща на жена, затова, че е станала 3-милионният последовател на лидера в мрежата Twitter.
Някои народи, в бойкотирането на чужди стоки, намират повече от икономическа изгода. Става дума за политика, за игра на позиции, за изразяване на отношението на цял народ към политиката на друг. Покрай злощастният акт срещу израелските туристи в България, отново се заговори за израелско-арабския конфликт, проточващ се десетилетия наред. 2012 стана годината на бойкота на фурмите от Израел, за което беше организирана специална кампания, разясняваща, че износът на фурмите съставлява 15% от експорта на Израел за ЕС, поради което съпричастните с палестинската кауза, са призовани да спрат да ги консумират и купуват.
Независимо от мотивацията и целта на бойкота, той си остава ефективно средство за контрол, особено ако народът ти, съставлява внушителна част от населението на земята, но и ако употребява много. Затова, нека първо консумираме, а после ще протестираме…
