След разнопосочните реакции, последвали премиерата в Кан, които едва ли изненадаха почитателите на изкуството на талантливия провокатор в киното, най-новият филм на датчанина Ларс фон ТРИЕР е на път и към българските фенове.
Известен с откровено дръзките си и скандални филми - "Нимфоманка", "Антихрист", "Догвил", "Меланхолия", "Танцьорка в мрака", Ларс фон Триер отново подлага на изпитание емоционалната чувствителност на зрителя, като представя бруталната жестокост на сериен убиец като вид изкуство.
"Къщата, която Джак построи" е психологически хорър, проследяващ 12 години от живота на интелигентен и талантлив сериен убиец в САЩ, щата Вашингтон, през 70-те и 80-те години на миналия век. Джак разказва историята от първо лице, като в този период започва да се трансформира от обикновен човек в безжалостен убиец. Той много обича да убива хора, няма някаква особена техника, нито предпочитания към определен тип жертви. Просто убива, често експериментира и което е най-шокиращото - подхожда към убийствата като към произведения на изкуството. Колкото повече полицейският обръч около Джак се затяга, толкова по-големи рискове поема той по пътя на своето „изкуство“ с цел да постигне съвършенство. Филмът е разделен на пет части, проследяващи какво се случва в мисловния свят на Джак, докато се превръща в това, което е.
Ларс фон Триер описва творението си като експеримент, възхваляващ идеята, че "животът е зъл и бездушен", което се доказвало и от възхода на „Homo trumpus“.
В главната роля на Джак е Мат Деймън, брилянтен в превъплъщението си. Партнират му Ума Търман, Бруно Ганц, Софи Грабьол, Райли Кийоу. Разпространява в България Еуро Филмс, с подкрепата на Програма "Творческа Европа – МЕДИА".
"Къщата, която Джак построи“ е плашещо и садистично потапяне във вътрешния монолог на един психопат, с интелектуални отклонения към природата на изкуството в днешния свят, и полага значителни усилия за създаване на сериозен дискомфорт в ключовите моменти. Ако възприемете творбата с тези уточнения или поне отговорите на предизвикателството на безупречния киноразказ, който „танцува“ покрай естествените граници на морала, филмът вероятно може да се определи като "брилянтен".
Ерик Кон, "IndieWire"