Едни от най-почитаните светци на Руската православна църква са светите страстотерпци, братята Борис и Глеб. Те са и първите канонизирани светци на Руската църква, първите увенчани избраници, първите чудотворци, небесни молитвеници и застъпници "за новия християнски народ" - руския. Още след първите години на своята мъченическа смърт и много преди официална им канонизация те се радват на огромна народна почит. Самата канонизация на светците е плод на това всенародното почитание - факт, който принуждава висшата руска църковна йерархия (състояща се в тези години от гръцки митрополити), въпреки несъгласието и съмненията си в светостта на новите чудотворци, да пристъпят към канонизацията им.
Повод за написването на тази статия е един малко известен исторически факт, че майката на светците е българка.
В българската историография този факт е останал без необходимото внимание и като изключим няколко кратки упоменавания, че майката на св. страстотерпци Борис и Глеб е незвестна българка, нищо повече не ни е известно. И все пак, коя е тази незвестна българка, майка на светите Борис и Глеб?
Летописната повест ляга в основата на почти всички по-късни жития. От тях научаваме, че самодържецът и покръстител на Русия св. княз Владимир имал дванадесет синове от различни жени. В "Сказание, страсть и похвала св. мучеников Бориса и Глеба", където се изреждат имената на синовете на св. княз Владимир и техните майки, за св. Борис и Глеб е изрично записано, че са синове на Владимир "от българката". За съжаление нейното име не е упоменато. Настоящата статия няма за цел да изясни причините, по които то не е упоменато, въпреки че би се получила доста интересна тема. Тук само ще се опитаме да възстановим по други летописни източници историческите събития, за да узнаем името на неизвестната българка, майка на князете Борис и Глеб.
С цел да направим по-ясна историческата картина на онова време, ще направим една кратка ретроспекция.
Ако се доверим на "Именник на българските канове", българите се появяват на европейската сцена през 165 г., като преди това създават няколко държавни образувания в Азия в периода от І хил. преди Христа. От периода ІV–VІ век имаме доста сведения за присъствието на българите в района между Черно и Каспийско море, на Балканите и в Източна Европа като цяло. При своето управление кан Кубрат (632-655) успява да постигне обединение на много от българските племена, продължавайки усвояването на нови земи на запад. Това разширение при кан Кубрат влиза в аналите като "Велика България". (Умишлено употребявам думата разширение, а не образуване на държава, защото в случая "Велика" (magna, μεγαλη) има значение не толкова на политическо величие, колкото на указване посоката на усвояване на нови земи). Това идва да покаже, че Кубрат не основава, както се приема и утвърждава от повечето изследователи досега, а по-скоро разширява съществуваща вече държава.
След смъртта на Кубрат властта преминава в ръцете на старшия му син Бат Баян. Вероятно недоволство от политиката на Бат Баян предизвиква гражданска война в България скоро след идването му на власт. В резултат на тази война от Велика България се отделят южните българи и начело с династията Афшин образуват Хазарското царство. Третият син на Кубрат – Аспарух, продължава настъплението на запад и завладявайки Онгъла, населява района между реките Дунав, Днепър и Днестър, а впоследствие и земите между Дунав и Стара планина. Най-малкият син Кубер, след като напуска Панония (дн. Унгария) се настанява в Керамисийското поле (област северозападно от Солун), където създава паралелна на Аспаруховата държава – Куберова България, която работи в тясно сътрудничество с Дунавска България. Вторият син на Кубрат, кан Котраг според Г.Литаврин и други историци се отделя с друга част от българите и се заселва по средното течение на р. Волга. За тях свидетелства арабският учен Ал Фазари, указвайки на факта, че те съхранявали своята независимост през VІІІ век. През този период те влезли в съюз с някои от по-рано дошлите тук родствени им племена като суварите например и, преминавайки, както ще видим впоследствие на левия бряг на р.Волга, овладели и територията на р. Кама.
В края на VІІ век Хазарското царство, в което както споменахме, българите били основен етнос, влиза в конфликт с продължаващия своята експанзия Арабски халифат. В 692 г. арабският управител на Армения Мохамед Ибн Огбай превзема хазарската погранична крепост Дервент в Албания (Азърбайджан). Българите скоро след това си я отвоювали, но през 708 г. арабите отново я превземат. Две години по-късно българите отново я отвоюват, но това послужило като предтекст за война и известният арабски пълководец Хабиб ибн Маслама в 713 г. предприел поход и прогонил българите от Азърбайджан. В 721 г. българите предприели контранастъпление и унищожили арабските войски на територията на Армения. Това принудило новият управител на Армения, Джеррах Ибн Абдуллах ал-Хакам с голяма войска да предприеме голямо настъпление при което били опожарени и ограбени голяма част от южните предели на Хазария, населени предимно с българи. Войната продължила няколко десетилетия с променлив успех. Тук можем да отворим една скоба и потърсим отговор на въпроса, който вълнува вече няколко поколения историци, защо кан Тервел през 717 г. без повод решава да помогне на обречения Константинопол и разбивайки 200 000 арабска армия завинаги отстранява арабската заплаха от Балканите и сърцето на Византия? През 735-736 г. арабският пълководец Мерван Ибн Мухаммед със 150 000 армия предприел широко настъпление срещу Хазария, при което били нанесени нови тежки поражения на българите (основно на племената савир /сувар/ и т.н сребърни българи), при което били взети в плен 20 000 савир българи.
Въпреки този си успех арабите не могли да удържат завзетите територии и били принудени да се отстъпят. Тази многогодишна война, в която основния удар бил поет от българите, принудило болшинството от тях да търсят по- безопасно място на север. Те достигнали средното течение на р. Волга, където по-рано, както споменахме, тук се били заселили българите на Котраг. В средата на ІХ век българите под предводителството на кан Айдар преминали на левия бряг на р. Волга, където разбили по-рано заселилите се тук маджари и това дало начало на нова българска експанзия към р. Кама, която положила основите на поредната България, останалата днес в историографията като Волжско-Камска България (Волжска България).
През 922 г. Волжско-Камска България приема официално исляма. Тази България до 1552 г. ще играе огромна роля в утвърждаването, развитието и укрепването на Руската държава, когато Казан е превзет от цар Иван ІV Грозни. (Всъщност, влиянието й продължава и днес, като се има предвид умишленото политическо и историческо заменяне на името "българи" с "татари". Татари е технически термин, такъв етнос никога не е съществувал – Кримските, Казанските, и Сибирските и други татари са в болшинството си остатъци от някогашното величие на многобройните български държавни образувания).
Малкоизвестен факт е между впрочем, че след превземането на Казан през 1487 г. великият княз Иван ІІІ приема титула "княз Български", титул употребяван дори и от първия руски цар от династията Романови - Михаил Романов. Веднага след превземането на Казан там е образувана Казанска и Българска архиепископия, впоследствие преобразувана на митрополия. Тоест, княз Иван ІІІ и по-късно неговият славен внук Иван ІV Грозни отлично са знаели, че воюват не с монголи, не с татари, а с българи. Затова и в техните документи ясно и точно е упоменат само един етноним – българи. Впоследствие обаче недобросъвестни историци ще създадат мита за покоряването на Казанското ханство – последния опорен пункт на татарските завоеватели. Мит, който и до днес безпринципно се употребява и утвърждава.
Но да се върнем към събитията, непосредствено следващи приемането на исляма във Волжска България. Варяжкият княз на Киевска Рус – Светослав е известен у нас преди всичко с успешния си поход срещу България през 968 г., довел до унищожаването на Мизийската част от Дунавска България. Малко известно е обаче, че той успешно воюва и с Волжска България и с Хазария. На връщане от България през 972 г. Светослав е убит от печенезите, чийто хан, по подобие на кан Крум прави от черепа на Светослав чаша. Наследник на Светослав става първородният му син Ярополк, който е принуден да води дълги войни със своя брат Олег и със своя полубрат (син на Светослав от наложница) Владимир, бъдещия покръстител на Русия. В тези междуособни войни от армията на Ярополк загива Олег, а Владимир е принуден да бяга и за кратко Ярополк установява пълен контрол над Киевска Рус.
През 978 г. Владимир се завръща с многобройна варяжка армия, превзема Киев и с хитрост успява да убие Ярополк през 980 г. Според А. М. Членов една от съпругите на Ярополк е била княгиня от славянското племе на вятичите (ветичи). Самите вятичи до разгрома на хазарите от княз Светослав дълго време се намирали в тясно сътрудничество с българите, първоначално в пределите на Хазария, а в последствие като гранично племе на Волжска България. Тази вятическа княгиня след смъртта на Ярополк се завръща със своята малолетна дъщеря в пределите на вятичите, където дъщеря й се венчава за български принц и това обстоятелство служи като повод за общи действия на българи и вятичи срещу узурпатора Владимир в интерес на истинското наследие на Ярополк.
Българите се надявали, че помагайки на дъщерята на Ярополк да си възвърне престола, чрез нейния съпруг българския принц дефакто ще станат пълноправни господари на Киевска Рус. Към този съюз се присъединило и племето на славяните - радимичи. Това е най-вероятното обяснение за заповедта на българския емир Мумин Ибн Талиб българските войски да навлязат в територията на вятичите и радимичите и да започнат съвместни действия срещу Владимир.
Така се слага началото на петгодишната война между България и княз Владимир за наследството на Ярополк. През 985 г. княз Владимир предприема контранастъпление, т.н. хилядоверстен поход към Биляр, тогавашната столицата на Волжска България. Интересно е, че този поход не е завоевателен, не е свързан с налагане плащането на дан. Княз Владимир просто демонстрира своята сила, принуждавайки Мумин Ибн Талиб да се откаже от своите династични претенции и да изтегли българските войски от Рус. Целта била постигната и подписан "вечен мир", подпечатан с женитбата на Владимир с българската принцеса Милолике (прабългарското Бизяк), която след кръщението на Рус 980 г. получава името Анна. Тази именно принцеса Анна (Милолике, Бизяк) се явява неизвестната българка, съпруга на св. княз покръстител Владимир и майка на първите руски светци, св. страстотерпци Борис и Глеб.
Венцислав Каравълчев
