Един магически портрет започва да старее, докато младежът, нарисуван на него, запазва красотата и младостта си. В отчаян опит да спаси себе си, младият човек пада по-ниско от най-окаяния жител на викториански Лондон. Ще спре ли портретът да погрознява и да остарява, изобразявайки вътрешната му същност?
Неповторимият роман на Оскар Уайлд и днес искри със завладяващ сюжет, великолепни герои, както и с най-силното оръжие на писателя – неговото остроумие.
Вечната творба на Уайлд излиза в нов превод на Неда Маринова, в поредицата "Световна класика" на изд. "Персей", и с предговор на проф. дфн Симеон Хаджикосев.
"Портретът на Дориан Грей" е единственият роман на Оскар Уайлд. Публикуван е за първи път в списание „Липинкот” на 20 юни 1890 г. В самостоятелно издание излиза през следващата 1891 г.
Това е блестящо написана книга и веднага се превръща в бестселър. Вече трето столетие тя не излиза от европейския канон, привлича вниманието на читателите и на изследователите.
„Портретът на Дориан Грей” стои уединено в дългата поредица на европейските романови шедьоври поради жанровата си неопределеност. Признават му качествата на роман, но някои добавят не без основание, че в него има и нещо от романса и драмата. Защо да не предположим, намесвам се и аз, че той е фантастичен роман, предшественик на толкова популярното напоследък фентъзи.
Уайлд гради сюжета върху традиционния мотив за сделка между човека и дявола. Гениалното в разработката му е в активното присъствие/отсъствие на картината фетиш. Следвайки парадоксалната идея на самия писател от есето му "Упадъкът на лъжата", че животът подражава на изкуството, а не обратното, "живият" Дориан Грей от романа "подражава" на оня от портрета и успява в продължение на години да се съхрани млад и прекрасен, какъвто е бил на платното. Художникът му подарява портрета, но зловещата тайна остава скрита за хората – „живият” Дориан не остарява, но постепенната му духовна и нравствена деградация се отпечатва с всеки изминал ден върху платното. На портрета се вижда истинският Дориан – все по-грозен, все по-отвратителен, защото чрез магиката на фентъзито картината се е превърнала в "огледало" на нравствения му облик.
Портретът на Дориан, укриван грижливо от притежателя му, е "огледало" на душата му и той го намразва, спускайки се по мрачните кръгове на падението, порока и престъплението. Независимо от фантастичния елемент, като цяло "Портретът на Дориан Грей" е светски и психологически, а в по-широкия смисъл на думата и символистичен роман за терзанията и погубването на душата, лишена от морален ориентир и водач.
Лорд Хенри и Дориан Грей общуват помежду си чрез парадокси, а до голяма степен същото се отнася и за останалите персонажи. Ако някой критик си е направил труда да изброи парадоксите и афоризмите на страниците на този кратък роман, вероятно те ще се окажат стотици. Повечето от тях са изключително находчиви. Нещо повече, те елегантно и насмешливо изобличават недостатъците на тогавашното британско общество. В този смисъл Уайлдовият денди е антиконформист, който не приема установените социални и културни конвенции.
При последната среща между двамата герои Дориан припомня на приятеля си с горчивина, че някога му е подарил книга, чрез която го е развратил. Това е романът на Юисманс „Наопаки”. Подобно на Дез Есент и той е алиениран и антиконформист, "емблема на неприспособимостта". И в своята неприспособимост е повярвал на думите на наставника си, че "думите придават реалност на нещата", т. е. отново познатата Уайлдова теза, че изкуството стои по-високо от живота.
