Александра Маринина е безспорната руска кримикралица. Има над 40 написани романа, които са преведени на над 26 езика. Гостувала е в страната ни два пъти – през 2001 г. и 2011 г. по покана на ИК „Хермес“.
Романите на Маринина са продадени в над 43 милиона тираж, което я превръща в най-четения и обичан съвременен руски автор. Самата тя смята, че международният й успех се дължи на факта, че в книгите й се разглеждат общочовешки теми, а сюжетите са много актуални във време, когато борбата с престъпността е приоритет не само в Русия, но и в много други страни. Книгите й са преведени в държави като Китай, Япония, Бразилия, България, Аржентина, Германия, Португалия, Франция, Турция, Гърция и много други.
Александра Маринина е родена в Лвов през 1957 г. като Марина Анатолевна Алексеева. Завършва Юридическия факултет на Московския университет. От 1987 г. е водещ специалист по анализиране и прогнозиране на престъпността.
Маринина е носител на редица награди. През 1998 г. е отличена като „Писател на годината“ на Международния панаир на книгата в Москва, през 2005 г. получава националното отличие „Олимпия“ – като жена, чиито книги имат неоспорим принос към руската култура, а през 2006 г. е призната за „Писател на десетилетието“. Романът й „Последно разсъмване“ е носител на награда за криминален роман на 2014 г. в Русия.
За книгата
Анастасия Каменская се съгласява да направи необичайна услуга – да научи младия журналист и начинаещ писател на детективски романи Пьотър Кравченко да чете криминално дело. За целта той настоява да разгледат старо дело за тройно убийство на семейство в Москва. Осъденият по него вече двайсет години излежава доживотна присъда. Въпреки че извършителят сам отива в милицията и признава вината си, Кравченко е твърдо убеден в невинността му. Каменская обаче няма никакво намерение да търси доказателства за пропуски в разследването и се опитва да се фокусира изцяло върху документацията по делото. От дългия си професионален опит тя знае, че безпристрастното отношение и съвестното следване на процедурите ще я отведат до истината.
Докато обаче внимателно разглежда делото, Каменская започва да си задава редица въпроси. Защо извършителят първо признава за убийствата, а след това отрича да има вина за тях? Защо липсват документи от делото? Защо всеки намесен в случая настоява за своята истина и в желанието си да я защити изрича куп ненужни лъжи? Всъщност истината винаги ли е една?
