Когато преди 15 години ме сполетя акварелната магия на Любен Пашкулски бях истински изненадана. След големите имена в акварелната живопис на любимците ми: Константин Щъркелов, Васил Стоилов, Дечко Узунов, Йордан Гешев и т.н. Това, което бях срещала, гравитираше около техния стил и ме караше да мисля, че в тази техника вече всичко е казано.
Днес, след като представях изложби не само Пашкулски, а и на Петър Петров, Маргарита Войнова, Антон Антонов, Иван Додов и Клементина Манчева съм оптимист за акварела. Всеки един от тези автори не само е изградил свой, отличаващ го стил, но е успял да се пребори за каузата на тази пренебрегвана от масовия ценител, невероятно трудна, но много изящна техника.
Илюстративният, галещ окото и тънко, с много финес обсебващ стил на Пашкулски му отреди мястото на всеобщ любимец сред почитателите на галерия „Арт Маркони“, съобщава Ваня Маркова, собственик на галерията. "Арт Маркони" се намира във Варна, ул. "Охрид" 22.
Придържайки се към класическата изразност и лична своя естетика на пропорциите и рисунъка, Любен Пашкулски изгражда свят по законите на красотата. Той няма очи за грозното, пошлото, отблъскващото. Въпреки това сюжетите му не са захаросани, илюзорни приказки. В персонажите му има и болка, и гняв, и скръб, но независимо от това те са нарисувани много премерено и изящно, така че красотата се превръща в допълнително средство за подсилване на въздействието.
Мога да разкажа за много негови творби, оставили траен отпечатък в съзнанието ми, толкова разтърсващ, че дори и изтеклото време не ги е изтрило в паметта ми и ми позволява да ги възпроизведа визуално. Никога няма да забравя едно некрасиво, като че ли белязано от шарка лице на момиче, забрадено и над челото/ както някога са се пребраждали нашите баби/ с избеляла до сиво забрадка. На пръв поглед внушението беше за сивичък уплашен врабец. Но какви очи имаше това момиче – Вселена, океани от чувства. И изведнъж осъзнаваш, че не виждаш лицето, забрадката, че всички тези подробности изчезват през магията на погледа й. Тогава точно проумях как жените в Изтока флиртуват и говорят с очите си и могат да кажат и да получат всичко, което днешната, съвременна жена не може да постигне с всички оръжия на модата, козметиката и съвременния език на комуникация.
Любен Пашкулски разбира жените и умее да изразява техните състояния именно чрез очите им. Не познавам друг автор, който толкова дълбоко е успял да проникне в това тайнство и изключително майсторски да го предаде със средствата на акварела. В новата си експозиция отново е отделил място за любимата си тема – женските образи, като я дообогатява с колекция натюрморти цветя и фигурални композиции. Акцент в нея е творбата, дала име на изложбата „Когато щурците засвирят“. Това е своеобразен автопортрет на детството, безгрижното време, в което някога на село нищо неподозиращият за бъдещето си художник се е отпуснал блаженно в тревата, за да съзерцава звездите под мощния, невидим оркестър на щурците. Тази чистота на детското личице, устремило мечтателен поглед към небесната шир, деликатното телце на щуреца, приел за своя единствена цел в краткия си живот да създава вълшебни звуци и обсипания звезден небосклон, създават усещането за абсолютната вселенска хармония.
Пашкулски обича приказките, притчите, филосовските размисли. В неговите творби винаги се прокрадват асоциативни препратки към позната мисъл, история, тема. Поднесени деликатно и с изключителен финес, те ненатрапчиво, но осезателно ни превеждат чрез визуалната изразност към мисловна. В тях и всичко е казано и не съвсем, защото акварелът е свобода. Той носи усещането на конкретния миг и в това е неговата най-голяма сила. Той излива на един дъх всичко казано и недоизказано.
Щастлива съм, че отново ще се потопим в този прелестен свят и ще поздравим маестро Любен Пашкулски, който независимо от здравословните си проблеми има силата да ги преодолее и да ни поднесе магнетичната си акварелна ферия.
