Първите седмици от президентството на Джо Байдън бяха голямо разочарование за всички онези, които толкова се радваха, че цялата власт в САЩ премина в ръцете на демократите: в момента те държат и Конгреса, и Сената. Байдън изпрати още войници в Ирак, разпореди въздушни удари в Сирия и не изпълни обещанията си да вдигне минималната работна заплата и да опрости дълговете на онези млади хора, които са взели огромни кредити, за да завършат колеж. Конфузно е, че новият президент се отказа от тези две свои обещания съвсем в началото на мандата си. И реакцията, най-вече на младите гласоподаватели, беше съвсем очаквана: потрес и разочарование!
Да вземем Лойд Остин. Преди да влезе в кабинета на Байдън като министър на отбраната, той работеше за оръжеен концерн. Това е един от сигналите, че за разлика от управлението на Доналд Тръмп, през мандата на Джо Байдън САЩ отново възнамеряват да поемат повече военни ангажименти по света. Нима това е новата концепция за политика по сигурността и за външна политика на Съединените щати, които Европа толкова чакаше през изминалите години?
Има достатъчно нови кандидати за военни удари
Тук възниква следващият въпрос: какво идва след въздушните удари в Сирия и по чий адрес беше отправено изявлението „връщаме се на сцената и във военно отношение“? Потенциални адресати на тази заплаха има предостатъчно. И при новата власт във Вашингтон Иран си остава „горещ кандидат“ за нанасяне на военни удари. Защото ислямската диктатура в Техеран наистина е най-големият враг на една нова мирна архитектура в Близкия Изток. Оттам дърпат конците на терористични групировки, които оставят след себе си разрушения, ужас и смърт. Правителството на Байдън навярно иска едновременно и двете: да върже ръцете на терористите и да върне Иран край масата за преговори по ядреното споразумение, така че да се предотврати атомното въоръжаване на една „бандитска държава“.
А дали пък САЩ няма да се забъркат в някоя война с Китай? Защото Вашингтон има в региона редица съюзници, който стенат под автократичния ботуш на президента Си Дзинпин. Индия, например, която миналата година трябваше да преглътне един граничен инцидент с убити хора от двете страни. Редица други държави (не само в Азия) междувременно също се обвързаха с Китай в рамките на инициативата „Един пояс, един път“ - да не кажа, че станаха зависими от Китай. Шри Ланка, например, не може да си плати дълговете за пристанището Хамбантота и го дава за 99 години под аренда на Китай, заедно с целия терен наоколо. Така Пекин придобива един стратегически пункт, който може да използва и за военни цели, при това – в непосредствена близост до своя стратегически конкурент Индия.
Горещи точки на конфликти
В същото време заклетият враг на Индия Пакистан се представя едва ли не като братска държава на Китай. В Пакистан вече въведоха китайската валута юан като паралелна заедно долара.
А тъкмо усилията на Пекин да измести долара като водеща световна валута може в бъдеще да въодушевят Вашингтон за въоръжен конфликт. Да не забравяме и Филипините, които обвиняват Китай, че превзема филипински острови в Южнокитайско море. Япония също протестира срещу поведението на Пекин в тази част от световния океан. Така възниква още една гореща точка на потенциални военни конфликти.
Разбира се, и Тайван! Независимата островна демокрация, според Пекин, е китайска национална територия. Тайван обаче държи на своята независимост и като съюзник на свободния свят произвежда (редом с Южна Корея) почти всички чипове, които международните компании използват в своята електроника. И ще бъде горчива загуба не само за САЩ, ако островът падне в китайски ръце.
Президентът Си смята, че важна цел на неговото управление е да постави под контрол всички територии, които смята за китайски. Списъкът включва Тибет, Синян, Вътрешна Монголия и Хонконг. Из всичките тези места Си и неговата номенклатура през изминалите години извършиха тежки нарушения срещу човешките права. Единствено Тайван досега успява да се отърве от китайските попълзновения, понеже като суверенна страна разполага със собствена армия и може да се отбранява.
Сега обаче на прицел се оказва и Мианмар. След военния преврат там изобщо не е ясно накъде ще върви тази страна. Чуват се непотвърдени слухове, че Китай подкрепя тамошните военни. Засега не е ясно дали това е така, защото до момента Китай осъществява своята световна експанзия не по военен, а по финансов, икономически и търговски път.
Тази американска стратегия вече се е проваляла многократно
Пекин постепенно постига целите си. Дори в Европа има страни, които вече играят по китайската свирка: Италия, Гърция, Унгария, Сърбия. Една държава, за която не важат законите и човешките права, предявява хегемониални претенции и не случайно САЩ и Джо Байдън обмислят насрещни мерки – поне така изглежда в момента.
Но в миналото подобни мерки – било то във Виетнам или в Ирак – никога не са давали добри резултати. И ако тъкмо това е новата политика, която обещаваше кандидатът за президент Джо Байдън, то неговото управление вече е разочароващо.
Източник: Дойче веле
