В нормалните държави, на които демокрацията предимно им е дала, а не им е взела, има стандартна практика за предизборни дебати. Лидерите на основните политически партии се изправят един срещу друг в най-гледаното време и надълго и нашироко дебатират, отговарят на всякакви въпроси и защитават политиките си.
В България от години обявяваме всеки едни избори за съдбоносни, въвеждаме нови системи и технологии, променяме изборните правила, усъвършенстваме медийното отразяване, но така и не стигаме нивото, в което да станем свидетели на един нормален предизборен дебат.
Това се случва не защото няма нужда. Не защото няма интерес и не защото не е възможно.
Случва се, защото политиците не ни броят за нищо. Партийните централи нямат уважение към избирателя. Защо да се чувстват длъжни да му се обясняват? Защо да се чувстват длъжни да му показват могат ли да отговарят на провокации и неудобни въпроси? Защо да се чувстват длъжни да му разяснят програмите си и да печелят доверието и симпатиите му?
Наистина, защо?
Защо, след като самите ние не изискваме това от тях? Кога общественото недоволство избухна заради тази вече подразбираща се проява на неуважение? Кога поискахме сметка на политическите си лидери за пренебрежителното им отношение? Кога ги наказахме за това?
Ние, като избиратели, имаме изключително ниско самоуважение. И стъпвайки на старата мъдрост "каквото повикало, такова се обадило", политическият елит не намира причина да демонстрира уважение към нас. В България няма предизборни дебати, защото политиците ни са наглеци, които са съгласни единствено да водят монолози, да парират неудобните въпроси и да очакват електорална подкрепа, подразбираща се от само себе си - по навик, по инерция, по принуда или с отвращение. За тях мотивите ни са без значение, важен е резултатът. И ние се съгласяваме. Всеки път, когато не изискваме нещо друго, нещо повече, се съгласяваме.
Така в България политически дебати няма да има никога, докато не поискаме. Политическият ни елит е пряка проекция на собственото ни чувство за себеуважение, ценност и морал. И тъй като кучето скача според тоягата, докато не я вдигнем по-високо, никой няма да има причина да направи нещо повече.
Автор: Десислава Любомирова
Още: Думите на годината: "Мистър кеш", "Санитарен кордон" и още малко
Още: Неблагодарният евроатлантизъм: Ново начало, стар край
