Преди дни стана ясно, че по данни от международно проучване едва 25% от българите са готови да се бият за страната си.
На Балканите няма друга държава с народ, по-малко склонен да я защити при военен конфликт, а средният процент на всички страни в проучването е 61%.
Ако съдим до ДЕЙСТВИЯТА, а не по ДУМИТЕ, този резултат не би трябвало да ни изненадва.
Много показателен за ситуацията е проблемът с бежанците, който Европа, а съответно и ние, имаме от няколко години. В началото на бежанската вълна, а и до ден-днешен, основният хор на гласове против мигрантите имаше един много често повтарящ се довод - разбираемо е да има много бежанци жени и деца, но не трябва да се смиляваме над здравите млади мъже, които пристигат в Европа, защото те нямат работа тук. Те трябва да стоят в държавите си и да се бият, а не да бягат и да търсят лесен и уреден живот на Запад.
Само заблудените можеше да си мислят, че в тези позиции има основание. Защото всички тези предимно "мъже", които препоръчват други да живеят в състояние на война и да рискуват живота си, беше повече от ясно, че при конфликт у нас ще са първите избягали.
Българинът има този проблем - показността, самочувствието, чувството за превъзходство, правота и мъдрост, които не са подплатени с абсолютно нищо. Да се говори нещо, което след това не се изпълнява по никакъв начин, е национален спорт. Да се заричаме, да се изхвърляме, да даваме акъл и да съдим са едни от любимите ни занимания. В собствените си очи сме много големи и разбиращи, но когато дойде време за действие, бойното поле е пусто.
В душата на българския народ отдавна живее много страх и малодушие. Исторически в последните векове няма въстание, при което да са се вдигнали всички, няма движение, което да не е задушено от болезненото разминаване между думи и дела. Дали това се дължи на страх, слабост или комплекс, е отделен въпрос.
Това, което можем да направим, е да сме честни със себе си. Ако ни липсва смелост, да не я симулираме. Ако ни липсва желание, да не лъжем. И ако ни липсва отдаденост, да не съдим другите за същото.
Автор: Десислава Любомирова
