Смиляна Захариева: Българският глас, който покорява рекорди

Смиляна Захариева е най-силният глас в света. Българката записа рекорд в Гинес преди години, след като изпя "Излел е Дельо хайдутин" със 113, 8 децибела. Сила, която сравняват с рок концерт или мощта на свръхзвук самолет. За Смиляна фолклорът е една огромна енергия, която непрекъснато ни движи напред, но и ни лекува. Ето какво ни разказа тя в рубриката ни "Пазачът на традиции". 

Г-жо Захариева, какви бяха изискванията за рекорда на Гинес? 

Изискванията са сериозни. Сред тях видът на уреда, който измерва децибелите, отдалечеността му от мен също. Слава богу, намерих подобен от една компания в Пловдив, които ми го предоставиха безвъзмездно за опита. Също, от Гинес изискват присъствието на широк спектър от специалисти - както вокални, така и инженери, които да обследват самата апаратура. Когато поставях рекорда имаше също звукорежисьори, хора от медиите, въобще различни видове експерти. 

Трябваше да съм отдалечена от уреда на две метра и половина и да надскоча 110 децибела. Когато видях, че на монитора са изписани 113, 8 децибела почувствах, че съм надминала всички тези прагове. Но после чаках тяхното одобрение, защото те стриктно проверяват дали съм изпълнила всички условия. И за радост, бях одобрена и поставих рекорд. 

Как става това въобще, как е възможно?

Генетиката има голяма роля. Mайка ми е с висок изразен глас, баща ми е с много силен глас, тоест наследила съм комбинацията от сила и височина. А и Родопите винаги дават тази волност, обем, ширина на пеенето, която никоя друга фолклорна област не позволява. После развих гласа си в Широка лъка и Музикалната академия в Пловдив. Пях и в „Големите български гласове“.

Там моята вокална педагожка Анка Кушлева, Бог да я прости, забеляза, че гласът ми има даденост както за фолклорно пеене, така и за оперно. Пеенето е с различно звукоизвличане - гласов и главов резонанс. Гърленото пеене е гласово, а главовото е характерно за оперните певици. При мен има и от двете. Професор Кушлева разви и не потисна този главов резонатор. Такъв има и нейната сестра, популярната Радка Кушлева. 

Другото, което ми помага, е нещо биологично. Имам една наследствена анемия, която се изразява в по-голяма и по-висока дъга на самата кухина в устата и може би допълният резонанс като цвят и вибрация на гласа идва от там.

Как се подготвяхте за рекорда? Къде например се разпявахте толкова силно и как репетирахте?

Гласът е инструмент, но малко по-сложен от всеки друг, защото се влияе от емоционално-физическия фактор. Когато правих пробите с децибелометъра, видях, че гласът изцяло се подчинява на емоционалния ми статус. Когато сме напрегнати, ние имаме нисък заряд, енергията я няма. И обратното, когато сме в настроение, енергията е много по-силно. 

А как се тренирах за рекорда? Ако, участието е сутрин, излизам в природата извън града, тази сила се чува навсякъде. Или пък когато съм в автомобила, то на светофари спирам.

Не е ли старанието да постигнеш над 100 децибела изключително уморително? Как се възстановявахте? 

Енергията е въпрос на възвръщаемост. Тоест имаш, даваш, после вземаш обратно. Едно кълбо, което ако не отдадеш от себе си, ще се задръстиш вътрешно. Енергията винаги трябва да се предава - с емоция, съпричасност, иначе се обръща срещу нас.

След като поставих рекорда впрочем имах проблем - получих кръвоизлив от носа. Обадих се на личния ми лекар, и той каза, че това е добре, защото иначе имало опасност да бъде инсулт. 

А по отношение на енергията, гласът има много интересно влияние. Например, когато четох повече за силата на гласа, попаднах на наблюдението, че със сила от 125 децибела се блокира болка. Затова и започнах да организирам терапевтични сесии. Бях шокирана и приятно изненадана, когато на една от тези сесии с чужденци в Кюстендил, едни хора, които по никакъв начин не са свързани с нашия фолклор, изригнаха в емоции. Цялата зала плачеше. А сълзите не са източник на слабост, силните хора плачат, когато освободиш емоциите в тях. 

Имам гости чужденци от Франция, Швейцария, Холандия и много други държави. В повечето случаи това са хора, които са на духовно пътуване, духовно развиващи се хора, които търсят връзка със силно енергийни места и заради това обикалят България. 

Как попаднахте в "Големите български гласове" и кое е най-ценното ви преживяване с тях?

По покана на народната певица Таня Досева и след като издържах конкурса за влизане в състава. Пяли сме на невероятно красиви и огромни сцен по света. Няма да забравя на една сцена, във френскоговоряща Швейцария, на финала трябваше да изпеем "Ода на радостта" на немски. Диригентът Здравко Михайлов обаче казваше "абсурд", няма как накрая на целия този перфектен концерт да завършим на немски пред говорещи френски. Но след втория и третия бис той взе акордеона, с което ни показа, че ще пеем именно одата. Цялата публика стана на крака и освен да пляскат, започнаха да тропат с крака, макар това да бе френска Швейцария. Никога не съм присъствала на нещо толкова грандиозно - залата беше над 3000 души и ние българките се усещахме като богини. 

В Париж през 1989 г.

Защо чужденците всъщност харесват нашия фолклор? 

"Кориере дела сера" бяха публикували едно проучване, в което се допитваха до фонологa д-р Франко Фуси. Той казва, че при сопраното обикновено регистрираме 108/109 децибела интензитет, измерен на разстояние от 30 сантиметра, тоест много близо. А за превишаването на 113 децибела Фуси твърди, че имат общо и самите етнически групи в Източна Европа, като принос към тоси силен глас оказва самата скелетна структура тук. Фуси, работил с много певци, казва, че при източноевропейците има голямо пространство в ларингеалния вестибюл, което позволява преминаването на по-големи обеми. 

Затова в момента, в който един чужденец чуе нашето отворено пеене, което не е приглушено, а извира по най-естествен начин, той веднага чувства огромната енергия на гласовете ни, тя му въздейства моментално.

Фолклорът ни е много жив. А какво значи жив? Значи, че той се развива с всяко едно поколение и със съвремието ни. Ние не можем да го затворим в шкафа и да го пазим с нафталина за децата. Фолклорът има цветове, които се променят с всяко едно поколение. И стана така, че всички ние българите така се разпръснахме по света, че разпространяваме фолклора навсякъде - ето един дефект, който се е превърнал в ефект. И който е много значим.