По следите на българското село: Екатерина Терзиева и нейните пътешествия

Когато един добър журналист реши не просто да смени професията си, а да я превърне в основа за нещо ново, се получават необикновените пътешествия на Екатерина Терзиева из страната. Тя търси интересни неща, свързани с традициите, проучва ги, изгражда история около тях и вместо да я напише, я разказва на живо пред хора. Води ги на места, които не са чували, опитват ястия, за които дори историята е забравила, научават местни легенди, търсят скъпоценни камъни, докосват се до местата, вдъхновили известни писатели. Защото този свят има склонността да крие под пластовете на времето и разстоянията най-интересните си тайни. Ето какво ни разказа тя:

Как точно би формулирала това, което правиш?

На хората, които пътуват с мен, давам кураж и вяра, че България я е имало, има я и ще я има. Онази България, която успя да съхрани традиции, блюда и занаяти и да запази красивата си автентичност в гледки, звуци и вкусове. Родината, чието сърце продължава да бие в бавен и спокоен ритъм. България на нашите прадеди, баби и дядовци, която си струва да пазим, за да я видят и децата ни. Точно тази България се опитвам да преоткрия и да показвам на хората. Защото туризмът в България не е само в хотел на най-популярните ни курорти. Българският туризъм са разкошните хора, приказните села, китните градове, огромната история, култура и архитектура, великолепната природа – планини, реки, море, езера и минерални води, вкусните традиционни ястия. Пътешествията, които правим, са за истински родолюбиви хора, които умеят да се насладят на живота, без да престават да носят България в сърцето си.

Следваме т. нар. slow travel (бавно пътуване) концепция, която е нова за България. Бавното пътуване е точно обратното на това, което разбираме под „забързан, динамичен свят“ - да живееш, без да спираш, за да се отпуснеш и да се насладиш на живота си и хората в него. В края на 80-те години на ХХ век основателите на Международното движение Slow food решават, че един от начините за борба с този стресиращ, отровен начин на живот е чрез храната – тя трябва да е добра, чиста и честно произведена. Такава е и философията на нашите пътувания. Ароматът и здравата връзка с българския корен. И срещи с истинските хора, които стоят зад предлаганата храна и напитки. Местните общности, тяхната култура, обичаи, занаяти, природните дадености могат да бъдат представени чрез храната и хората, които я произвеждат. 

Има ли неща, които откриваш и ти самата, макар и да си подготвила срещите и маршрута?

Понякога, в хода на тура, домакините започват да разказват и за други традиционни ястия, обичаи или обреди, за които не са се сетили по-рано. Така всеки път ахвам, когато се „срещна“ за пръв път с непознато, отдавна забравено ястие, каквито са ракарникът и яхнията лооне, приготвяна от най-нежните листенца на тиквата в Подгорието. Или маджунът от диня в Силистренско и от захарна метла в Търговищко, ашлията, макарините и пареникът в района на Могилица, жупкаря – ястие от сушени фасулени шушулки в района на Смилян, гньетените чушки, печените кори за баница обги и пърженото в Чипровци, яловата баница и чудния колбас нафпавок в разложкото село Горно Драглище. Преживяване си беше да се озова и сред стадо пасящи черни прасета от древната българска порода Източнобалканска свиня, които се хранят с билки, жълъди и трюфели. И най-хубавото е накрая на всеки тур, когато домакините, виждайки радостта в очите на туристите, изведнъж се сещат за още много нови места и преживявания, които да покажат и предложат следващия път.

Как се подготвяш за всяка обиколка?

Най-интересната част е предварителното проучване на маршрутите и първоначалното усещане, което получавам, когато отида за пръв път на дадено място и се срещна с хората. Ако ми трепне нещо в сърцето, интуитивно съм сигурна, че така ще го усетят и гостите. Подготовката на всеки тур е свързана с много работа на терен, проучване на традиции, занаяти, ритуали и обичаи, на стари рецепти, разбира се, и на възможностите за настаняване и на обичайните забележителности. Работата с хората на място е много важна част от подготовката – те често пъти имат нужда да им се подскаже какво и как да покажат, от насърчение. Изумявам се, когато отида в някое красиво българско градче или селце, в което местният ресторант предлага основно италианска, френска или гръцка кухня, но нищо типично за този географски регион. Хората сякаш се срамуват да предложат на гостите своите пърженици, трахани, косачко киселко, ракарници, баници с коприва, синдермьо, жупкар и още хиляди традиционни ястия, готвени от техните майки и баби. После обаче се убеждават, че печелившата за тях карта е точно маркетирането на местните храни, традиции и обредност.

А как избираш темите, не са ли ограничени на брой?

България има всичко и колкото повече откриваш, толкова повече за опознаване остава. Гастрономическите турове, посветени на кулинарните традиции, историята, културата, имат за цел да дадат не само познание, но и наслада от срещата с автентичното българско. Зад всяко място се крият истории, гастрономически традиции, занаятчийски аромати и почитани във времето практики, запазени от жени и мъже, чиято идентичност и култура са изграждани от векове. 

В България умеем всичко да поставяме в контекст – само си представете един обяд с местни ястия под сянката на столетни дъбове край малък горски параклис в Странджа! А свиването на кус-кус в някои родопски села е превърнато в ритуал по сватосване – на седенките за приготвянето му са били наричани любовните късмети. Избирам теми на турове, свързани със слабо познати местни ястия, обичаи и традиции, на които искам да дам по-голяма видимост, защото я заслужават.

Би ли разказала за някоя непредвидена изненада при тези пътешествия?

Разбира се, че има и изненади, но са от друго естество. При едно проучване на маршрут, изненада си беше, че когато закъсах с колата си в едно родопско село с шестима жители, до което дори няма асфалт, вървях 20 минути през планината по безлюдния път и срещнах двама 80-годишни мъже, които хвърлиха бастуните и дойдоха с мен да избутат колата ми. Родопчани! 

Какво ти предстои и кои региони тепърва ще проучваш?

Северозапада например – някога е бил прекрасен и процъфтяващ край, а днес е оставен на доизживяване. А той определено има какво да предложи. В един от нашите турове представяме торлашката кухня и ястия като скроб, косачко кисело, компировица, коприва цоловарка, бело пръжено шльопаво, керкеле и най-популярното, бел муж, приготвяно от овче, краве или козе несолено сирене, което се пържи и към него се добавя брашно. Други по-слабо познати региони са Сакар и крайните села на Източните Родопи, а там все още е съхранена древната традиция по отглеждането на сусам и превръщането му в тахан. Много интересно е и село Мандрица - единственото албанско село у нас.

На много висок интерес се радват нашите пътешествия в Странджа - най-мистичната и най-екзотичната българска планина, която винаги е привличала вниманието със своите светилища, богата праистория и приказно красива природа. Ако днес тя е най-рядко населеният район на България, някога е била обитавана от тракийски племена, които изграждат в нея своите каменни обсерватории и светилища, извършват жречески ритуали и орфически мистерии, добиват мед и злато, гадаят по вино, мед и мляко. Мановият мед е с високи вкусови качества и доказани лечебни свойства. Опитваме се да разказваме и за житницата на България - Добруджа такава, каквато я познаваме от разказите на Йовков. Не трябва да се пропуска нито един регион – отиваме при розите и лавандулата в Розовата долина, при чудните пасторални гледки в пазвите на Родопите, пробваме нафпавок и яздим коне в подножието на Пирин, опитваме зелено сирене, крокмач и тетевенска риба в Стара планина, любуваме се на Седемте Рилски езера и Бистришките баби в Рила, опитваме кухнята на Подгорието в Беласица.

Интервю на Веселина Божилова