Асен Великов и образите на фолклора

Асен Великов е един от най-популярните фотографи на българските традиции и събитията, които ги съпътстват. Почти невъзможно е да не сте попадали на негови снимки, но ако все пак  сте пропуснали, може да ги разгледате тук. А ето какво сподели Асен в рубриката ни "Пазачът на традиции" за това как е решил да снима българския фолклор, къде го е отвел той и как е променил начина му на мислене. 

Г-н Великов, на вас дължим едни от най-хубавите колекции от снимки, свързани с фолклор, традиции, родолюбие. Как самият вие се запалихте да фотографирате в този, да го наречем "жанр", макар че видимо става дума за нещо много повече?

В този жанр (фолклора и традициите) попаднах за пръв път на Нова година в Разлог в началото на 21-ви век. След това ме заведоха на Сурва в Перник. Помня, че снимах повече кукерите, бабугерите, сурвакарите и всички странни за мен‚ "страшни" костюми, с които се бяха предрешили участниците от различните краища на България. Самото снимане на фолклорно събитие беше обаче на един Лазаровден в Бистрица. Много са красиви момите ни в лазарска носия. Усмихнати пееха и ходеха от къща в къща да пеят и танцуват за здраве. След това попаднах на един Международен детски фестивал в центъра на София, организиран от Ивайло Първанов. Видях вече и пъстротата на носиите от други краища на България и някои извън пределите й. Същинското гмуркане, ако мога така да се изразя, беше на един събор до Разград с автентична българска сватба. 1300 човека бяхме облечени с носии от цялата страна. Гледката беше приказна, изживяването беше уникално. С дългите месали за гостите на сватбата, с пъстрите носии от всички краища на Родината, с песните, с хората. Трябва да го видиш, да го изживееш, за да го усетиш със сърцето си. И ако в Бистрица беше една искрица, то на тази сватба лумна огъня на страстта ми да снимам фолклор. Но това, че аз лично си харесвах снимките, нямаше да е достатъчно, ако и хората не се харесваха на уловените мигове. Започнаха да ми пишат колко много им харесва, че съм ги хванал в естествена и непринудена поза и това още повече разпалваше страстта ми да търся такива моменти. В същата година, 2015-та, последваха и най-големите събори в Рожен, Копривщица и Жеравна и късметът ми, че успях да снимам и на тях. Така неусетно станах и част от фолклорния живот у нас. 

За какво трябва да внимава един фотограф, когато зад обектива му са тези образи? Кои са онези детайли, които търсите с най-голямо любопитство?

Освен да снимам самия събор или фестивал и показваните в тях забравени ритуали и събития, започнах да снимам и емоциите на отделни хора участници в тях. Не просто снимки за спомен, а откраднати емоции. Търсех непринудените моменти, емоциите от нещо, било то закачка, надиграване, умора, целувка. Избягвах позьорските снимки, а търсех душата на човека, който снимам. Така лека-полека усетих, че снимането на портрети на жени, деца и мъже е допълнение към другите документални отразявания на фолклора. Някой в онзи период ми лепна и прякора „Ловеца на мигове“, което ме стимулира допълнително. За събор или фестивал никога не се подготвям. Като разбера, че някъде има някакво мероприятие просто грабвам фотоапарата и тръгвам. Единствената ми подготовка е да са заредени батериите и да имам резервни.

Какво научихте самият вие през годините, прекарани в снимки на фолклорни събития и персонажи? И кое беше онова, което не знаехте в самото начало и открихте с течение на времето?

В годините на снимане на фолклор успях да понауча основните етнографски области в България и да разпознавам коя носия от кой край е. И казвам "разпознавам", защото едва ли някога ще науча коя носия от къде точно е. Толкова са пъстри, толкова са разнообразни, че самите специалисти често влизат в спорове коя носия каква е, до колко е автентично окомплектована и изчистена от нетипични за региона и мястото аксесоари. За това предпочетох да съм само документалист и да запечатвам това, което виждам. Има достатъчно специалисти, които при желание могат да образоват ансамбли, формации, групи, как е редно да се обличат и как не е редно да омешват облеклата. А и не съм убеден, че облеклото и фолклора трябва да замръзне във вида от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Но това е мое виждане, като фотограф, динамичен човек и все пак живеещ в 21-ви век.

Имаме, мисля, немалко клиширани представи за българскитe традиции. Най-малкото, в медиите попадат редовно "дежурни" събития като скачането на кръста за Богоявление, но има и много други, които са интересни, но не попадат в т.нар. "дневен ред": бихте ли разказали за тях?

Аз самия не мога да опиша колко много обичаи и традиции имаме. Има си общоизвестни и не толкова известни. Не съм сигурен дали съм видял и 10% от всички, защото всеки регион си има свои традиции. Повечето от нас познават календарните християнски обичаи, но има много езически, които все още се пазят някъде в народната памет. А и повечето християнски са предрешени езически, доколкото успявам да науча, докато ходя напред-назад. За мен беше магично докосването до нестинарството, но не показното с 4000 човека около огъня, а някак си по-скритото и по-девствено. Но все пак няма как на един събор с хиляди посетители да се ограничи кръга около огъня и желание всеки да види танца над жаравата. Но нека изброим: хвърлянето на кръста, за което всички знаят, Mълчаното хоро, което Багатур от Стара Загора показаха, Бабинден в Разлог, където този празник е съхранен в най-автентичния му вид, Рисуваните невести в Рибново, запазени и все още реално правени сватби, съхранени по стар езически ритуал, нестинарите, които танцуват над жаравата, самодивските хора, коледарите - това са тези, които съм успял да видя, да ме грабнат и да документирам. Надявам се и други подобни да успея да видя, да изживея емоционално и да съхраня документално.

Родолюбието, за съжаление, е особено често използвано за политическа употреба. Какво трябва да знаем за патриотизма, извън обичайните политически дискусии?

За патриотизма ми е трудно, а понякога и болно да говоря. У нас всеки може да се пише патриот. Било за политическа кауза, било за самоизтъкване, било за избиване на комплекс. Имах щастието да посетя и български общности извън пределите на България. Честно казано там срещнах истински патриоти, които не само че нямаха никаква полза от това да се бият в гърдите, че са българи, а имаха проблеми с местната власт и въпреки това казваха и показваха на дела, че са българи и патриоти. Представяте ли си колко смелост трябва да имаш, за да забиеш Българското знаме в двора си в Босилеград - Западните покрайнини. Да казваш, че си българин в Дойран, Битоля и Скопие и който и да е друг град в сегашна РСМ. Но патриоти винаги е имало и трябва да има. Такива като организаторите не само на Априлското въстание, а на всички въстания през Османското робство, защото през тези 5 века е имало много въстания, а в учебниците пише малко или почти нищо за тях. И да бъдем патриоти не само на думи и преди избори, а и на дела. Малцина са такива, но ги има. Те са и съвременните ни будители. Но това е друга и дълга тема.

Какво се случва по време на пандемията с онези традиции и обичаи, които снимате, но се оказаха в локдаун? Как се отразиха серията от блокади на общност, която цени най-много физическата близост?

Вярно е, че пандемията ограничи доста от честванията и празниците ни. За съжаление тя обхвана целия свят и трябваше по някакъв начин да се овладява. Много социални контакти бяха ограничени, а с това и провеждане на фестивали и събори. Но на местна почва хората си уважиха традиционните обичаи и изпълниха ритуалите, както са го правили и преди. Който го носи в себе си и в кръвта си, той не може да си позволи да е бездеен и безличен. Да, в по-тесен кръг, с по-малко външни хора, но се спазиха много обичаи. А и нали повечето ритуали са именно за прогонване на злото и за здраве. Какво по-голямо зло в случая от пандемията, за която все още не знаем достатъчно. Вярно е, че календарът с фолклорни събития тази година е пооредял, но вече ги има и са повече от 2020, така че и оптимизмът надделява и волята за живот е над страха. През 2020-та пропаднаха някои предвидени посещения при български общности извън България, но благодарение на интернет и социалните мрежи, връзките не са прекъсвани и започваме да се връщаме към предишния ритъм, а това включва и нови изложби, и посещения на български общности извън Родината.